Градът
Бойко Борисов иска да стане президент
Бойко Борисов иска да стане президент
Политическите планове на премиера са като в грузинския тост: „Имам пари да си купя коза, но нямам желание. Имам желание да си купя голяма къща, но нямам пари".
С едно изречение, пуснато между другото на неделното соаре на жените герберки, Бойко Борисов наруши желязното си мълчание по ключова тема - президентските избори през 2016 година. „Защо не се напънем и не сложим една жена за президент?" подхвърли министър-председателят в неделя. Без формално да променя позицията си на бойното поле, без да споменава имена, уж от куртоазия и на шега (както уточни два дни по-късно самият Борисов), той даде тревожна тема за размисъл на десетки политически централи, мозъчни тръстове и явни или скрити центрове на власт, в това число на действащия президент. Онзи, чието име не беше споменато.
На шега или не, надали моментът беше подбран случайно от Борисов. Каза го три дни преди да се навършат три години откакто Росен Плевнелиев положи клетва като държавен глава. Президентът е отвъд средата на петгодишния си мандат, затова моментът е ключов за позиционирането на политическите сили за 2016 г. - както за претендентите за поста, така и за самия държавен глава.
Досега няма случай на български президент, който да не се е опитал да повтори мандата си - така направи Желю Желев през 19% г. (но се провали при вътрешнопартийни избори в СДС), така направи и Петър Стоянов през 2001 г. (но се провали гръмовно в навечерието на сигурен втори мандат), така направи и Георги Първанов (единственият успял).
До момента Плевнелиев не е дал никаква заявка за плановете си след 2016 г. Затова внезапният анонс на Борисов изглеждаше като явен опит за разкриване на картите на Плевнелиев - и очевидно го хвана неподготвен. Подтекстът е очевиден.
От „Дондуков" 1 до „Дондуков" 2
Иска ли Борисов да стане президент? И още как. Лидерът на ГЕРБ има две „слабости" - властта и признанието. А президентската институция е обобщение на двете ценности, при това с добавена стойност - център на влияние с ключови правомощия срещу мъгляви отговорности, солиден мандат и висок рейтинг, по дефиниция. Пълна илюзия е схващането за президентската институция като представителна длъжност. Дори президент „по принуда" като Плевнелиев го усети, след като му се наложи да формира две служебни правителства в разстояние на година и половина. Правомощията му идват в комбинация с петгодишния мандат с пълен имунитет, комфорта на високото обществено доверие към институцията и възможностите за направление на външната политика на държавата. Така че въпросът не е дали Бойко Борисов иска да стане президент, а дали може. И точно тук се крие ключът към пословичното му мълчание по темата за президентските избори.
Защо не си го каже? Първо, защото не му е дошло времето. Румяна Бъчварова подсказа истинската причина за колебанието на Борисов - „въвеждането на тази тема в обществения дебат цели да внуши, че правителството има по-къс хоризонт на действие". На другия ден го потвърди и Борисов. Няма да е твърде прилично, ако на третия месец от съставянето на правителството министър-председателят признае, че властта му трябва, колкото да му послужи за трамплин към президентството. А има такава тенденция - Борисов умее да печели избори, но някак не умее да довършва мандати. Има два мандата като кмет на София, но единият беше „довършителен" за две години, а другият приключи предсрочно през 2009 г., когато Борисов стана премиер. Предсрочно приключи и мандатът му начело на кабинета - през 2013 г. предпочете да подаде оставка, отколкото да рискува разгром на редовни парламентарни избори. Същото се случва и към днешна дата. Никой не храни илюзии, че конфигурацията на кабинета има потенциал за четири години безоблачно реформаторско мнозинство. Но стабилността беше единствената заявка за управлението.
Второ - засега Борисов няма достатъчно тежест. От самото си създаване ГЕРБ е в перманентна мъртва хватка. На него все не му достига малко - през 2009 г. не му достигна малко за еднопартийно мнозинство; през 2013 г. - за да получи властта; през 2014 г. - за стабилно управление. След като разпиля остатъците от кораба майка СДС, Борисов постигна целта си да се брандира като „автентично десен", но успя да настрои срещу себе си голяма част от опърничавия син електорат и „малките му богове". Резултатът се видя -невъзможността за обединение около обща дясна кандидатура за мажоритарни избори (президентски/местни). Дали ситуацията ще се промени през 2016 г., ще зависи от баланса на силите между „свои" и „чужди" в настоящия кабинет.
По-притеснителното за Борисов е, че както всеки друг играч на масата, е обречен на вечна зависимост от ДПС (и неговите новородени сателити - каквито са ББЦ и БДЦ). Досега ДПС никога не е издигало самостоятелна кандидатура на изборите за президент, но винаги е определяло крайния победител. А подкрепата на ДПС идва на много висока цена и Борисов най-добре го знае. Върхът на макиавелизма беше публичната подкрепа на ДПС за Ивайло Калфин (кандидат на БСП през 2011 г.) в замяна на „една хубава целувка" (по поръчка на Ахмед Доган), която доведе до отлив на леви избиратели и в крайна сметка - победа на балотажа за Росен Плевнелиев.
Затова година и половина в аванс, дори да иска, не може да се заяви като претендент за поста на държавния глава. Би било самоубийствено. Освен това невинаги концентрацията на власт гарантира успешни избори. Ако Борисов се кандидатира през 2016 г., би бил първият случай на действащ министър-председател в България, който се кандидатира за президентския пост.
2016 г. ще е вододел за кабинета „Борисов 2" (ако се закрепи на власт дотогава). Средата на управленския мандат е моментът на истината за всяко управление - политиките (или липсите им) дават видим резултат. Затова, ако Борисов позволи на вътрешноведомствените интриги да изместят реформите, резултатите от провала на управленските заявки ще съвпадне с кампанията за президентския пост. Тогава вече трудно може да се оправдава с тежкото наследство, с неопитността на коалиционните партньори или с международното положение. Примерът с президентския вот в Румъния беше показателен - вместо да спечели, действащият премиер Виктор Понта получи наказателен вот заради самодоволството и опита за злоупотреба с власт, която да ограничи вота на избирателите в чужбина. Но има и един скрит аргумент, който би трябвало да притеснява Борисов много. Той си няма наследник. Цветанов с трите си висящи дела и първоинстанционната осъдителна присъда може да бъде кучето пазач на партията, но не и да я води в лично качество. А в него беше вложена най-сериозната инвестиция като време, власт и ресурси. Останалият личен състав на партията или не е достатъчно разпознаваем, или не е достатъчно надежден, за да поеме щафетата, ако премиерът стане президент. Затова Бойко Борисов не бърза. Има един грузински тост, който съвършено точно описва дилемата на Борисов: „Имам пари да си купя коза, но нямам желание. Имам желание да си купя голяма къща, но нямам пари". Борисов има достатъчно лоялни съпартийки, има и политически потенциал за поредния безобиден кандидат-президент. Ако поиска - сигурно би вкарал жена в президентството. Вероятно би вкарал и магаре на „Дондуков" 2, „ако се напъне". Но не иска. За сметка на това има година и половина, за да си разиграе картите по правилния начин. Въпросът е - на каква цена.
Източник: Webcafe
С едно изречение, пуснато между другото на неделното соаре на жените герберки, Бойко Борисов наруши желязното си мълчание по ключова тема - президентските избори през 2016 година. „Защо не се напънем и не сложим една жена за президент?" подхвърли министър-председателят в неделя. Без формално да променя позицията си на бойното поле, без да споменава имена, уж от куртоазия и на шега (както уточни два дни по-късно самият Борисов), той даде тревожна тема за размисъл на десетки политически централи, мозъчни тръстове и явни или скрити центрове на власт, в това число на действащия президент. Онзи, чието име не беше споменато.
На шега или не, надали моментът беше подбран случайно от Борисов. Каза го три дни преди да се навършат три години откакто Росен Плевнелиев положи клетва като държавен глава. Президентът е отвъд средата на петгодишния си мандат, затова моментът е ключов за позиционирането на политическите сили за 2016 г. - както за претендентите за поста, така и за самия държавен глава.
Досега няма случай на български президент, който да не се е опитал да повтори мандата си - така направи Желю Желев през 19% г. (но се провали при вътрешнопартийни избори в СДС), така направи и Петър Стоянов през 2001 г. (но се провали гръмовно в навечерието на сигурен втори мандат), така направи и Георги Първанов (единственият успял).
До момента Плевнелиев не е дал никаква заявка за плановете си след 2016 г. Затова внезапният анонс на Борисов изглеждаше като явен опит за разкриване на картите на Плевнелиев - и очевидно го хвана неподготвен. Подтекстът е очевиден.
От „Дондуков" 1 до „Дондуков" 2
Иска ли Борисов да стане президент? И още как. Лидерът на ГЕРБ има две „слабости" - властта и признанието. А президентската институция е обобщение на двете ценности, при това с добавена стойност - център на влияние с ключови правомощия срещу мъгляви отговорности, солиден мандат и висок рейтинг, по дефиниция. Пълна илюзия е схващането за президентската институция като представителна длъжност. Дори президент „по принуда" като Плевнелиев го усети, след като му се наложи да формира две служебни правителства в разстояние на година и половина. Правомощията му идват в комбинация с петгодишния мандат с пълен имунитет, комфорта на високото обществено доверие към институцията и възможностите за направление на външната политика на държавата. Така че въпросът не е дали Бойко Борисов иска да стане президент, а дали може. И точно тук се крие ключът към пословичното му мълчание по темата за президентските избори.
Защо не си го каже? Първо, защото не му е дошло времето. Румяна Бъчварова подсказа истинската причина за колебанието на Борисов - „въвеждането на тази тема в обществения дебат цели да внуши, че правителството има по-къс хоризонт на действие". На другия ден го потвърди и Борисов. Няма да е твърде прилично, ако на третия месец от съставянето на правителството министър-председателят признае, че властта му трябва, колкото да му послужи за трамплин към президентството. А има такава тенденция - Борисов умее да печели избори, но някак не умее да довършва мандати. Има два мандата като кмет на София, но единият беше „довършителен" за две години, а другият приключи предсрочно през 2009 г., когато Борисов стана премиер. Предсрочно приключи и мандатът му начело на кабинета - през 2013 г. предпочете да подаде оставка, отколкото да рискува разгром на редовни парламентарни избори. Същото се случва и към днешна дата. Никой не храни илюзии, че конфигурацията на кабинета има потенциал за четири години безоблачно реформаторско мнозинство. Но стабилността беше единствената заявка за управлението.
Второ - засега Борисов няма достатъчно тежест. От самото си създаване ГЕРБ е в перманентна мъртва хватка. На него все не му достига малко - през 2009 г. не му достигна малко за еднопартийно мнозинство; през 2013 г. - за да получи властта; през 2014 г. - за стабилно управление. След като разпиля остатъците от кораба майка СДС, Борисов постигна целта си да се брандира като „автентично десен", но успя да настрои срещу себе си голяма част от опърничавия син електорат и „малките му богове". Резултатът се видя -невъзможността за обединение около обща дясна кандидатура за мажоритарни избори (президентски/местни). Дали ситуацията ще се промени през 2016 г., ще зависи от баланса на силите между „свои" и „чужди" в настоящия кабинет.
По-притеснителното за Борисов е, че както всеки друг играч на масата, е обречен на вечна зависимост от ДПС (и неговите новородени сателити - каквито са ББЦ и БДЦ). Досега ДПС никога не е издигало самостоятелна кандидатура на изборите за президент, но винаги е определяло крайния победител. А подкрепата на ДПС идва на много висока цена и Борисов най-добре го знае. Върхът на макиавелизма беше публичната подкрепа на ДПС за Ивайло Калфин (кандидат на БСП през 2011 г.) в замяна на „една хубава целувка" (по поръчка на Ахмед Доган), която доведе до отлив на леви избиратели и в крайна сметка - победа на балотажа за Росен Плевнелиев.
Затова година и половина в аванс, дори да иска, не може да се заяви като претендент за поста на държавния глава. Би било самоубийствено. Освен това невинаги концентрацията на власт гарантира успешни избори. Ако Борисов се кандидатира през 2016 г., би бил първият случай на действащ министър-председател в България, който се кандидатира за президентския пост.
2016 г. ще е вододел за кабинета „Борисов 2" (ако се закрепи на власт дотогава). Средата на управленския мандат е моментът на истината за всяко управление - политиките (или липсите им) дават видим резултат. Затова, ако Борисов позволи на вътрешноведомствените интриги да изместят реформите, резултатите от провала на управленските заявки ще съвпадне с кампанията за президентския пост. Тогава вече трудно може да се оправдава с тежкото наследство, с неопитността на коалиционните партньори или с международното положение. Примерът с президентския вот в Румъния беше показателен - вместо да спечели, действащият премиер Виктор Понта получи наказателен вот заради самодоволството и опита за злоупотреба с власт, която да ограничи вота на избирателите в чужбина. Но има и един скрит аргумент, който би трябвало да притеснява Борисов много. Той си няма наследник. Цветанов с трите си висящи дела и първоинстанционната осъдителна присъда може да бъде кучето пазач на партията, но не и да я води в лично качество. А в него беше вложена най-сериозната инвестиция като време, власт и ресурси. Останалият личен състав на партията или не е достатъчно разпознаваем, или не е достатъчно надежден, за да поеме щафетата, ако премиерът стане президент. Затова Бойко Борисов не бърза. Има един грузински тост, който съвършено точно описва дилемата на Борисов: „Имам пари да си купя коза, но нямам желание. Имам желание да си купя голяма къща, но нямам пари". Борисов има достатъчно лоялни съпартийки, има и политически потенциал за поредния безобиден кандидат-президент. Ако поиска - сигурно би вкарал жена в президентството. Вероятно би вкарал и магаре на „Дондуков" 2, „ако се напъне". Но не иска. За сметка на това има година и половина, за да си разиграе картите по правилния начин. Въпросът е - на каква цена.
Източник: Webcafe
Comments
comments powered by Disqus