28-годишната Жулиета Тодорова е една от жените с тежката участ да имат дете с нелечими увреждания. Жулиета е станала майка едва на 21 и въпреки крехката си възраст е решила да гледа детето си. Бащата на малкия Пресиян е направил друг избор. Той отдавна си има друго семейство и друг живот. За майката обаче друг живот няма.

Жулиета е направила всичко по силите си, за да се справи с трудната ситуация. Тя е била неотлъчно до детето си, обикаляла е болници, търсела е специалисти, които да дадат шанс за малко по-добър живот на Преси.

През последните месеци всички са забелязвали, че Жул не е същата, не проявявала обичайната настойчивост и енергичност, страхувала се, че въпреки нейните грижи детето й се влошава. Тя има подкрепата на баща си, който й помага със средства, на приятеля си, който я приема с Пресиян. Но дали е чувствала подкрепата на обществото?

У нас отглеждането на болно дете, особено от самотен родител, е обричане на мизерно съществуване, липса на всякаква възможност за трудова реализация, социална изолация. За първи път тази година майките на деца с увреждания събраха смелост да излязат с тях на улицата без да ги крият. Те поискаха по-облекчени процедури за достъп до услуги, повече права за себе си и повече възможности за децата си. Жулиета беше една от тях, но си отиде без да види, че нещо се е променило.

Ако на 22 ноември тя беше приела смъртта на детето си и не бе тръгнала към съседния строеж, за да скочи оттам, за кончината на малкия Пресиян щяха да научат само най-близките. Но вестта за майката, последвала детето си в смъртта, покруси цялата страна. Днес хиляди се запитаха: Правим ли достатъчно - като общество, като държава, като хора, да помогнем на по-слабите и уязвимите?