Илюстрацията на корицата на "Истини&неистини". Автор: Петър Пецин

"Поезията на Дука Дуков с псевдоним Ду Че Пат, на пръв поглед е обикновена, делнична, сякаш казана в движение. В думите няма провокация, еквилибристика, парадност и фойерверки. Има обаче огромна дълбочина и философия. Това е поезия на духа, извисен над обстоятелствата" - така представи книгата "Истини&Неистини" редакторът Гочо Гочев на състоялата се само преди седмица премиера в зала "Георги Баев" на Mорското казино в Бургас.

Вчера авторът й Дука Дуков пое пътя към небето, вероятно със спокоен дух - затова, че "поетичните му безсъници" са стигнали до читателите.

Роденият преди 80 г. в странджанското село Мързево, днес Георги Кондолово, Дука Дуков, има колкото обикновена, толкова и нетипична биография. Завършва СУ "Климент Охридски", специалност физика, работи като учител десетина години, 2 години е старшина във военно поделение, после отново е учител, а след това слиза под земята и става миньор.

Но където и да е бил, на каквато и работа да се е посветил, поезията го е следвала навсякъде.

Поклон пред паметта на Дука Дуков
Екипът на ВиаПонтика изразява съболезнования на близките му.


Кадри от премиерата: Редакторът Гочо Гочев заедно със сина на автора - Владо Дуков (вляво). Данко Мицев чете стихове на Ду Че Пат. Фотограф: Елена Фотева

* * *
Мъничко ограбен в последния миг,
аз тръгвам в обратна посока.
Вървя към арената пак да посрещна
на времето новия ден
и пак да усещам, че вятър насрещен
ме брули горещ, ту студен.

И той ще отнеме прашинка от мене
и в раните сол ще соли,
но пак ще пулсират моите вени
за битките в новите дни.

Така ще разпрашва ме времето! Нека!
Все нещичко пак ще остане.
Пред тебе, историо, колко ли века
ще чакам на съд да застане?


Нестинарки

Кърваво слънцето пада на залеза,
буди надежди и страх.
Странджа след пламък
от вражите набези,
стене от тяхното „Вах”!

Гайдите вият след тях разтревожено,
тъпани давят се в такт.
Старци се взират в небето набожно-
тихо пригласят им „Вах”!

Ден друг ще дойде ли, изгрев ще има ли,
мрака да срине за миг?
Кършат жените ръцете изстинали
страшен е техният вик!

Жар под нозете им, смут във душите им,
жажда устата гори.
Земната истина в огъня диша и
нека плътта изгори.


Това стихотворение бе публикувано във в-к „Софийска трибуна” на Софийския университет със съпътстваща рецензия на проф. Боян Биолчев.

Старец

Кротко понесъл години на плещи,
бавно пристъпва с тояжка.
Стъпка и чук! Стъпка и чук!
Новото утре дали ще посрещне?
Стъпка и чук! Стъпка и чук!
Това е съдбата човешка.

Где ли е тръгнал по никое време,
своята младост ли търси?
Няма ме тук! Няма ме тук!
Тръгнал е своето право да вземе.
Плата за труд! Плата за труд!
Няколко книжки за хлебец.

Пръсти, треперещи листи, протяга
бедният – сякаш, че проси!
Още съм жив! Още съм жив!
В гърлото нещо горчиво го стяга-
всеки самара си носи.
Срам, че съм жив! Срам, че съм жив!

Грешник си старче, що ли живееш!?
Стига ти толкова вече!
Кой ли за теб ще милее?
Няма на НОИ да пречиш.

Пее тояжката своята песен,
бодро до стареца крачи!
Стъпвай напук! Стъпвай напук!
Книжките вече са в джоба на тесно,
има за две, три погачи.
Стъпвай напук! Стъпвай напук!