За пациента
Алексетимията се заражда от най-ранна възраст
Алексетимията се заражда от най-ранна възраст
Медицински изследвания доказват, че учудващо много хора страдат от алекситимия, позната още като "емоционална слепота".
Участъкът от мозъка им, който интерпретира като чувства промени в тялото, почти не се активира. Те не изпитват тъга, радост, гняв. Вече се знае, че това се е породило в най-ранните им години като защита от непоносим страх, гняв или копнеж.
Какво се случва? “Първичните емоции” недоволство, отвращение, уплаха, добро настроение и интерес са вродени. Те са вид сетиво, с което регистрираме ставащото в организма: дали се намираме в блажено равновесие или сме вдигнати по тревога.
Ако е второто, трябва да се направи нещо. Бебето съобщава състоянието си с шумен плач. “Изразяването на чувства се е развило като средство за комуникация. Целта му е да повлияем върху другите в своя полза”, обяснява Манфред Холодински от университета в Мюнстер, Германия.
Целта на емоцията е да раздвижим себе си или човека насреща до такава степен, че тялото ни да се върне към приятното равновесие.
Отначало изразяването на чувства е недиференцирано и родителите гадаят защо пищи бебето. Възрастните реагират с преувеличена мимика и то научава важни правила: “Онова, което изпитвам в момента, изглежда по този начин. Този израз е за страх, този за гняв.”
Лека-полека изразният репертоар се усъвършенства, бебето го свързва с усещания и преживявания. В телесната му памет се натрупва архив от емоционални знания, съчетани с физически реакции. Какво се усеща приятно? С какво мога да се гордея? От какво да се срамувам? Щом навърши две години, в живота му влиза много по-могъщ медиум: езикът.
Детето се учи да изразява чувствата си с думи, езикът се превръща в ключ към вътрешния свят. За да влезе в него, детето има нужда от помощта на родителите. Те са длъжни да го питат какво се е случило, за да се научи да разбира собствените си чувства и да ги контролира с ума си.
Постепенно човек се научава да чува вътрешните си гласове – онези невинаги ясни сигнали, с които тялото оценява емоционално новите ситуации. Леки тръпки по тила, натиск в корема, задъхване, сковаване в раменете. Човешкият разум е зависим от тези послания, наречени от американския невролог Антонио Дамасио “соматични маркери”, когато взема решения, пише вестник „Всичко за семейството“.
Участъкът от мозъка им, който интерпретира като чувства промени в тялото, почти не се активира. Те не изпитват тъга, радост, гняв. Вече се знае, че това се е породило в най-ранните им години като защита от непоносим страх, гняв или копнеж.
Какво се случва? “Първичните емоции” недоволство, отвращение, уплаха, добро настроение и интерес са вродени. Те са вид сетиво, с което регистрираме ставащото в организма: дали се намираме в блажено равновесие или сме вдигнати по тревога.
Ако е второто, трябва да се направи нещо. Бебето съобщава състоянието си с шумен плач. “Изразяването на чувства се е развило като средство за комуникация. Целта му е да повлияем върху другите в своя полза”, обяснява Манфред Холодински от университета в Мюнстер, Германия.
Целта на емоцията е да раздвижим себе си или човека насреща до такава степен, че тялото ни да се върне към приятното равновесие.
Отначало изразяването на чувства е недиференцирано и родителите гадаят защо пищи бебето. Възрастните реагират с преувеличена мимика и то научава важни правила: “Онова, което изпитвам в момента, изглежда по този начин. Този израз е за страх, този за гняв.”
Лека-полека изразният репертоар се усъвършенства, бебето го свързва с усещания и преживявания. В телесната му памет се натрупва архив от емоционални знания, съчетани с физически реакции. Какво се усеща приятно? С какво мога да се гордея? От какво да се срамувам? Щом навърши две години, в живота му влиза много по-могъщ медиум: езикът.
Детето се учи да изразява чувствата си с думи, езикът се превръща в ключ към вътрешния свят. За да влезе в него, детето има нужда от помощта на родителите. Те са длъжни да го питат какво се е случило, за да се научи да разбира собствените си чувства и да ги контролира с ума си.
Постепенно човек се научава да чува вътрешните си гласове – онези невинаги ясни сигнали, с които тялото оценява емоционално новите ситуации. Леки тръпки по тила, натиск в корема, задъхване, сковаване в раменете. Човешкият разум е зависим от тези послания, наречени от американския невролог Антонио Дамасио “соматични маркери”, когато взема решения, пише вестник „Всичко за семейството“.
Comments
comments powered by Disqus