Взаимствам заглавието от Хемингуей, защото само с думата "война" може да се обрисува ситуацията в българското училище.

Учениците воюват с учителите, учителите с родителите, а всички вкупом са жертва на държавни ведомства като министерство и инспекторат, директиви и поправки на законови актове и наредби, една от друга по- неадекватни и фрустиращи всички участници в образователния процес.

Къде е коренът на злото? Защо за близо 30 години образованието загуби общественото доверие и срина престижа, които имаше десетилетия наред? Темата е неизбродна, но все пак:

Да започнем със субординацията. Отношенията на подчиненост, каквито би трябвало да има в родното школо, отдавна липсват. Отсъствието на уважение към учителя като авторитет и възпитател се дължи на "делигирания бюджет", при който парите следват ученика на всяка цена, а това води до отпадане на наказания към тези, които рушат дисциплината, обиждат, псуват, говорят на "ти", дори бият учителите.

Да сте чували наскоро някой ученик да е изключен от училище?! Няма и да чуете.

Дисциплината - крайъгълният камък на възпитанието е имагинерно понятие. Разбирай: разпасано поведение, тютюнопушене, при това открито, пред погледа на учителите, липса на униформи, говорене нон стоп в час, игра на карти, безкраен чат и разговори с мобилния телефон, просташко държане към преподавателите и за капак- яростната родителска защита, ако не дай си боже някой учител дръзне да прави забележки на отрока.

Тук включвам и родителите - основни виновници за невъзпитаните си деца, които са ги оставили на училището да ги възпитава?!

Учителите, те са в ъгъла- на мушката на ученици и родители. И понеже са интелигентни и учени си отмъщават по единствения достъпен за тях начин - имитират, че преподават знания. Може би учат възпитаниците си на основополагащи неща, но ако искаш да разшириш кръгозора си - плащаш!

Плащаш, за да знаеш повече, за да влезеш в мечтаното училище или университет. Естествено, има и преподаватели, които се раздават апостолски, но те са по-скоро изключения от правилото.

И най-безумното напоследък явление - агресията и простащината, проявявани към най-малките в детската градина, което показа, че ножът е до кокала, че като общество сме преминали всякакви граници и етични норми.

В ужаса на черното си ежедневие за оцеляване забравихме понятия като нежност, доброта, разбиране, които първо трябва да проявим към децата, а после и към всеки от нас.

Наскоро гледах по телевизията филм за Финландия, където най-желаната и престижна професия е учителската- с най- голям авторитет в обществото и най-добро заплащане. Университетските възпитаници чакали с години да им дойде реда, за да ги одобрят дали стават за учители.

Защо ли, ами финландците знаят: защото в техни ръце е бъдещето на нацията ? Намирате ли прилики с родната действителност?

И не на последно място- "Рушителите на съвременна България"- Министерствата на образованието и това на културата.
Ще спомена само основното престъпление на първото - въвеждане на гаврата в издаването на многобройни варианти учебници, които подлудиха ученици и учители, но напълниха гушите на шепа тарикати.

Как оценяват като нямат единен стандарт, един Господ знае.

Другото, но в никакъв случай, не второстепенно престъпление: Откриване на университет във всяка крива паланка, което тотално срина висшето образование. Експерти от ЕС препоръчаха да спре роенето на висши учебни центрове, но всуе - даже се фукаме с подобно недоразумение./ Справка: новият филиал на художествената академия в Бургас, който ще се помещава в складово хале на пристанището?!!!/.

Заличаването на ВАК ни направи нацията с най-много професори и доценти на глава от населението. И още и още....

А смешното министерство, което отговаря за културата - с отпадането на образователните лектории в училище, театралните и балетни посещения, организирани кръжоци с културна насоченост, заби точката на простотията у подрастващите.

Сега всеки се спасява поединично , а след това леем крокодилски сълзи за "чалгазацията" на нацията.

Не плача за "бай Тошовото" време, не съм апологет на комунизма. Но страдам за стандарта на образованието тогава, за яснотата при разпределението на ролите- училище-родители- институции-общество.

Да сте чули политически планове и държавни дългосрочни стратегии за образование и култура?

Няма и да чуете - войната и подрънкването на оръжия в образованието ще продължи, докато изпростеем съвсем като нация.

Ами заслужаваме си го, щом търпим всичко това!

Забележка: Авторът, преди да се обърне към журналистиката, има три годишен педагогически стаж.