Не ме гледай така, миличка. Откога ме мъчиш да ти разказвам моята история. Ох, то не е за пред хората. Моля те, не ми слагай името или пък измисли някое друго - заради децата. Че аз на тях и половината от историята си не съм казала. Исках да вярват, че там някъде има един по-добър свят, че съм била там, че съм го видяла с очите си. Исках да вярват, да таят надежда - някой ден и ние като се замогнем, непременно, на всяка цена ще отидем там. Не се живее без вяра, сестро... Иначе този истинският, шибан живот отрано ти прояжда душата, забравяш кой си. Слагат те в клетка и ти казват - това си ти, тук ти е мястото, ама къде си тръгнал, този красив свят навън не е за теб. Имаш мечти, просто искаш един нормален живот, искаш да полетиш и да усещаш тръпката на отдалечаването от земята. Аз вярвах, че някъде това е възможно. Затова заминах.
Налей ми една водка, миличка! Че то, като започна да говоря, нямам спиране. Дълга нощ ще е тази. А пък ти си пиши, пиши. Когато животът ти е отровен от детството, той много бавно се променя после или въобще не се променя.

СЕМЕЙСТВОТО


Израснах в малко селце край Дунава. Къщата ни - килната на една страна, не бе виждала ремонт откакто се помня. През есента и зимата хищният северен вятър нахлуваше през неуплътнените прозорци и сякаш свиреше. Поне така си мислех, докато мама пееше приспивна песен на най-малката ни сестра. Всички спяхме на едно широко легло - аз и другата ми сестра се сгушвахме в прегръдката на татко, там бе толкова топло, че забравяхме за студа, който иначе проникваше до костите ни.
Сутрин мама месеше царевични питки и после вадеше сирене от бидон, който си стоеше в един от ъглите на кухнята. Още помня уханието на прясно изпечен хляб, виждам бухналите питки... Аз и двете ми сестри тичахме през глава към фурната да грабнем първата питка. Бях щастлива тогава. Но не бе за дълго...

Мама се разболя от рак на стомаха. Нямахме пари за лечение, но пък татко извади отнякъде една кожена торбичка, в която грижливо бе кътал години наред няколко златни монети. Продаде ги в Плевен на търговци и с парите купихме морфин за мама. Дори наехме медицинска сестра да идва и да й слага инжекции. Понякога болките й ставаха непоносими, тогава тя ме поглеждаше тъжно, все пак бях най-голямата дъщеря, и негласно ме молеше да изведа двете малки момичета от къщи.
Отивахме да се разходим край реката. Тогава знаех, че мама започва да вие от болка, а пък татко се свива в ъгъла на стаята и тихо плаче. "Мама ще умре ли?", питаха сестрите ми. Бях едва на 14 години и толкова исках да им кажа нещо хубаво. А пък те бяха впили очи в мене, като че ли животът им зависеше от това, което ще кажа. "Там някъде, на небето има едно толкова красиво място, където отиват душите на добрите хора. Дори да умре, мама ще бъде с тях. И всяка нощ, когато вятърът вие, ще идва у дома да ни изпее песен", обясних им аз през сълзи.

СМЪРТТА

Не знаех, че смъртта е обвита в такова странно и непоносимо мълчание. Мама лежеше бледа и безмълвна на голямото ни легло, а наоколо се суетяха разни хора. Миришеше на тамян, до леглото горяха свещи, чуваше се шепот. Въздухът бе пропит от нещо неестествено и коварно. За да го прогоня, извиках: "Мамо, мамо, защо ни оставяш!". Хвърлих се върху нея и заплаках. Милвах косите й, тези тъмночервени коси, които мама продаваше, за да ни нахрани. Целувах восъчното й лице, обзе ме някакво безумие, а после се строполих на земята и притихнах.
Там горе на хълма отнесоха мама, там я целунах за последен път. Беше късна есен и вятърът пак свиреше зловещо, развяваше черните забрадки на жените, хората се бяха скупчили около прясно изкопания гроб. Сякаш не да се сбогуват, а за да се защитят от смъртта, която неумолимо плъзна в душите ни. Стоях там безмълвна, усещах как у мен се заражда нещо нечовешко. Усещах как смисълът от всичко изчезва и у мен нахлу огромната, сива самота.
После ни стана още по-трудно. Трябваше да се грижа за татко и за сестрите си, зарязах училището, чак по-късно отидох да завърша във Вечерната гимназия. Там срещнах съпруга си, оженихме се, родиха ни се две деца. Десетина години живяхме добре, имахме работа, децата растяха... После мъжът ми го уволниха, той се озлоби срещу света и срещу мен, тръгна да играе хазарт. Прибираше се късно вечер, целия натрупан гняв от неуспехите си го изкарваше върху мен, често ме пребиваше. Децата се свиваха под леглото от страх. Ако ги намереше, пребиваше и тях. Животът ми се превърна в ад, сестро. Я ми налей още една водка. Не за друго, ами да го прелея, несретника... Толкова го обичах този звяр, питай ме сега - защо! Понякога беше толкова мил и забавен, водеше ни по почивки, харчеше последните си пари да ни достави удоволствие. Ама една нощ се сгъна и умря. Получи инфаркт и умря за минути, аз и синът ми се опитвахме да му помогнем, но напразно. Ако някой ти каже, че любовта е щастие, не му вярвай. Любовта е същият затвор, като в онази клетка - искаш да избягаш, а не можеш. Разумът ти крещи, а сърцето не те пуска.

ЗАМИНАВАНЕТО

Не мога да ти кажа точно защо заминах на гурбет. Може би потресена от жалкия си живот, в който след 12 години работа в шивашка фирма ме изхвърлиха без много обяснения. Дори не ми изплатиха парите. Дали тръгнах заради унижението да не мога да нахраня децата си? А пък те, милите, обикаляха улиците на Плевен като гаврошовци и просто гледаха онези красиви вещи зад витрините. А нощем дори не смееха да си поискат нещо от мен, знаеха, че сме бедни. Заложих жилището си и теглих заем. Помолих свекърва ми да дойде у дома и да гледа децата. Обадих се на една братовчедка, която имаше възможност да ми осигури работа в Испания. Отговорът дойде след седмица: "Намерих ти нещо, не е кой знае какво, но пък заплащането е добро."

И една сутрин тръгнах. Пътувах за Мадрид, където останах около седмица, докато ми потвърдят, че мога да започна работа. Назначението ми беше в Марбея, там трябваше да гледам една възрастна жена. Заета бях шест дни в седмицата, а в неделя почивах. Тъй като не знаех езика, един човек ни превеждаше. Там, в Испания, хората предпочитат чужденки да гледат родителите им. Работата е тежка, цели шест дни, денонощно трябва да си до възрастния човек. Често се изискват и специални медицински грижи, постоянно и нощем трябва да си нащрек - да не се влоши състоянието на човека, да реагираш веднага. Мисля си, че възрастните хора, които гледах, ме заобичаха и заради това, че умеех да разказвам най-различни истории. Спомнях си случки от детството си, от местата, където мъжът ми ни водеше, докато беше жив. Научила се бях да разведрявам хората, да ги разсмивам. По същия начин измислях различни истории и ги разказвах на сестрите си, когато мама почина. Исках те да се почувстват по-добре.

ЕДИН ТОЛКОВА РАЗЛИЧЕН СВЯТ

Живеех в апартамент с три стаи в Марбея. Съквартирантката ми беше българка, от Габрово. Там банята, тоалетната, кухнята и холът бяха общи. Но стените бяха толкова тънки, че всичко се чуваше. Дали се караш с жена си или правиш секс, дали се оплакваш от жалкия си живот и вдигаш скандал, че чаршафите не са чисти - това го разбираха всички. Както казваха Жоро и Стоимен, най-младите обитатели на емигрантското ни жилище: "Тук си живеем като едно голямо задружно, но и кофти семейство!". Сигурно имаха право, тъй като там бяхме все хора, изоставили родината си не от добро, натрупали лоша енергия, която често избухваше в скандали. Когато за пръв път дойдох в апартамента, ме караха да чистя, да мия тоалетните и пода, да готвя. Това не ме плашеше и се справях, но по-старите обитатели винаги намираха нещо несвършено, за да се заядат с мен. Трябваше да мине време, да ме опознаят и да ми се доверят.

Бавно и полека харесах този интернационален свят от избягали от домовете си испанци, руснаци, осетинци, беларуси, българи, румънци и какви ли още не. Там постоянно наемателите се сменяха, но пък вечер бе толкова весело. Събирахме се в един огромен хол, момчетата свиреха на китара, пеехме, рецитирахме стихове. Един толкова различен свят на хора, които неволята бе изгонила от домовете им...

ЗА НЯКОЛКО ЕВРО ПОВЕЧЕ

Неочаквано бързо свикнах с порядките в Марбея. Това е известен курорт в Испания, рай за наркомани, проститутки и придошли емигранти като мен, с единствената надежда да изкарат пари за препитание. Странно, но ми допадаше това гъмжило от шумни, емоционални, жестикулиращи хора. Посещавах безплатен курс по испански, за три месеца вече в общи линии можех да се справям с езика. Предложиха ми да гледам деца, които бяха болни от аутизъм. Това е коварна болест, децата не обичат да общуват, не са контактни, а затворени в себе си. Все пак това са доста чувствителни деца, ако успееш да ги предразположиш стават нежни и любвеобилни, обсипват те с чувствата си. Така се случи, имах приятелка Таня от Осетия, а пък тя и още доста майки бяха си създали организация за защита на интересите на децата, болни от аутизъм. Родителите ме бяха харесали още от апартамента, където живеехме, и ми предложиха да гледам децата им. За мен това бе голяма отговорност, но пък парите бяха добри - получавах по 500 евро месечно. Допълнително в петък и събота работех в един нощен клуб, където се събираха най-богатите хора - предимно от Европа и от арабските държави. Не беше кой знае какво - почиствах тоалетните и пода. Понякога изпълнявах и особени поръчки.

ДРУГОТО ЛИЦЕ НА МАРБЕЯ

Докато не започнах работа в нощния клуб бях сляпа за истинското лице на Марбея. Това място бе невероятно. Нощем, когато светкавици прорязваха небето, от покрива на клуба от едната страна се виждаха хълмовете на Африка, а от другата страна - Гибралтар. Обувките ми се бяха намокрили и в една такава нощ тичах боса да видя пак онази красота, която ме връщаше към същността ми. Там забравях болката от раздялата с децата си, от мизерния си живот, там бях човек, изправен пред божественото - малък и сам, но все пак дори и за миг - щастлив. Там - на покрива, за пръв път срещнах Хуан Карлос. "Красиво е, нали! Но ти си по-красива", каза ми той. Незнайно как се бе приближил до мен, сигурно ме е наблюдавал известно време.
А долу, в тоалетните, си кипеше животът на наркоманите и на проститутките. Млади момичета свиваха банкноти на тънки рула, правеха си линийки от праха върху тоалетните чинии и смъркаха в несвяст. Зажаднели за секс посетители на заведението водеха проститутки и с часове ги чакахме да излязат навън, за да почистим. Собственикът на нощния клуб ме накара да сложа една паничка в тоалетната и да събирам бакшишите. А те никак не бяха малки. Половината беше за шефа, а другото - за мен. Чувствах се унизена да искам пари, но там хората бяха свикнали да дават бакшиши.

ОЩЕ НЕЩО ЗА ЛЮБОВТА

Една нощ ме повикаха да почистя след буйни клиенти. Бяха изпотрошили чинии, чаши, целият под бе покрит със стъкла. Танцьорките се виеха по пилоните, няколко специални гости на бара допиваха питиетата си и после поръчваха отново бутилки "Дон Периньон" по 800 евро едната. Тогава се появи Хуан Карлос с компания. Видя ме, бях почти легнала на пода да почистя, и ми каза: "Синьорита, прекалено красива сте за занимание като това. Тази нощ вие ще танцувате за мен, ще ми правите компания". Понечих да отвърна нещо, но довтасалият ми набързо шеф ме изгледа и любезно се усмихна на госта. Хуан Карлос ме попита: "Мога ли да узная името ви, синьорита?". Почти се задавих и отвърнах: "Кера". После танцувах... Танцувах със сълзи на очите за изгубения си живот, за песента на хищния северен вятър и за топлината на татковото тяло. За голямата река, край която израснах, и за гроба на мама, там на хълма. За сестрите си, които се пръснаха по света, за децата си, които свити в окаляния свят на невъзможното щастие още ме чакат. Танцувах, танцувах, музиката ме превземаше и аз забравих за всички тези хора. Бях сама, единствена, вярвах, че този танц ще ми помогне сама да разбера себе си и другите...
Музиката спря. Спрях и аз. Чуваше се само учестеното ми дишане. Всички мълчаха. Бе по-ужасно от онзи ден, в който погребахме мама. После всички станаха и започнаха да ръкопляскат.

ЗАВРЪЩАНЕТО

Хуан Карлос се приближи до мен и ми каза: "Толкова си красива, Кера! Бягай оттук! Та ти си още жива, ама истински жива! Виж тези хора тук - те отдавна са мъртви, никой не може да ги спаси! Но ти имаш шанс - върни се у дома". Целуна ме и ми пусна в ръката банкноти, свити на руло. Каза ми да зарадвам децата си, да им купя каквото искат...
Останах още три месеца в Марбея. Продължих да работя с децата и в нощния клуб. Вечер в бара все заставах така, че да гледам вратата. Тя можеше да се отвори всеки миг. Все пак, знае ли човек кой може да влезе...

Източник: БГ Север