Странно е - сякаш идвам от друг свят... И до днес се питам - събуждането връщане към теб самия ли е или е просто поредното осъзнаване на принадлежността ти към материалния свят. В онова утро обаче нещо ме дърпаше назад - към тихата, спокойна повърхност на река, която никога не бях виждала. Но нереалната й красота ме привличаше неудържимо. Изведнъж почувствах студ, той пълзеше по вените ми, достигна съзнанието ми и едва тогава отворих очи. Лежах по гръб върху пожълтялата трева, вятърът свиреше в ушите ми и си играеше с разпокъсаните ми дрехи. Виждах небето - осеяно със сиви облаци, надвесени над мен сякаш да ме грабнат или защитят - кой знае... Нищо не чувствах, просто лежах там в онова утро на октомври. Не помнех нищо, сякаш нямах тяло - само едно реещо се съзнание и две очи...

*****
После дойде болката... Първо усетих ръката си, дланта, прорязваха ме силни болки. Вдясно от мен, пожълтял, оголен от привичната си красота, дремеше розов храст. Като го съзрях, спомените бавно започнаха да се връщат... Докато онези изверги ме изнасилваха, изреждаха се върху мен и се смееха, аз здраво се бях хванала за розовия храст. Не чувствах бодлите, които са се впивали в дланта ми, тялото ме болеше повече. Съпротивлявах се, крещях, ритах, после, останала без сили, бях просната на тревата в този крайдунавски парк. Мускулите ми се отпуснаха, тялото ми губеше чувствителност. Сигурно от ужаса, че това се случва с мен, по-късно съм припаднала.

*****
Две лешникови очи се надвесиха над мен. Те принадлежаха на мургаво, набраздено от безброй различни по големина бръчки старческо лице. Тези очи бяха живи, истински, а сега в тях познах болката. Старецът искаше да ми помогне, опита се да ме вдигне и тогава усетих притеглянето на земята, тялото ми тежеше както никога досега. Заедно с това усетих болката - моята нечовешка болка. Краката ми, гърдите ми, шията, свитият ми стомах, а по-надолу нещо отвътре ме изгаряше, плътта ми стенеше. "Кой направи това с теб, момиче?!", почти проплака старецът. Изпод окървавените ми устни гласът ми бе дрезгав, чужд и непознат дори за мен самата. "Моля те, вземи ме и ме отнеси някъде. Никого не искам да виждам", прошепнах.

*****
Малката къщурка беше прилично измазана, имаше приветлив вид. Вътре дървените легла бяха покрити с тъкани на ръка покривала, които не помнеха времето си. Старецът извади отнякъде един дюшек, разстла бял чаршаф и ме положи на леглото. После донесе едно пластмасово шише с ракия и ме накара да пия. Той също си сипа в една глинена чаша. Устните ми горяха и едва можах да преглътна парещата течност. "Слушай ме, така трябва", рече старецът. Ракията беше силна, получих леко замайване, но това изобщо не ме притесняваше, предвид ужасната болка по цялото ми тяло. "Сега ще те промия от кръвта, но трябва да те закарам на доктор", твърдо отсече старецът. "Моля те, помогни ми, никого не искам да виждам!", плачех аз.

*****
Бях само на 17 години, когато ме изнасилиха по възможно най-бруталния начин. Дълго време отказвах ухажванията на 26-годишния брат на мой съученик. Докато накрая, както научих по-късно, са ми направили "клопка", уж да склоня да легна с него. Бяха яки момчета, все още с отвращение усещам пиянския им дъх, чувствам ръцете им по себе си, мачкаха ме, хапеха ме, насилваха ме навсякъде и по всякакъв извратен начин. И още чувам смеховете им. После са ме захвърлили като ненужна вещ в парка край Дунав. Била съм цялата в кръв, припаднала съм. Първото нещо, което помня, бяха розовият храст, облаците и лешниковите очи на стареца. И ужасната болка - по-силна в душата ми, по-слаба по тялото ми. Оцелях. Но вече никога не бях същият човек...

*****
Две седмици бях при стареца в къщурката му, а той ме лекуваше. Не само тялото ми - душата ми беше болна. Не исках да виждам никого. Затова човекът се принудил да ме лекува сам. Родителите ми се бяха побъркали от притеснения. Татко беше футболист, играеше в местния отбор, но една жестока травма го извади от терена завинаги. Милият - той беше вдигнал накрая цялата полиция, всичките си приятели спортисти, търсили ме навсякъде. Мама се затваряла в банята и там си плачела на воля. Не искала никой да вижда, че страда. Малката ми сестричка не искала да ходи на училище. Всяка вечер седяла пред вратата на дома ни и повтаряла: "Тя, кака, ще се върне, знам си аз. Защото много ни обича!" Ох, така исках да се върна... Но тогава не ми се живееше. Исках да избягам от света и от себе си.

*****
Бяла тишина... Дълги коридори, из които се движат хора, облечени в бяло и нещо си шепнат. Влизаш като осъден в една стая и просто чакаш. Тук това, че си жив, е привилегия, тук лекуват тялото ти, но кой може да върне душата ти на мястото й... Моята присъда от лекарите беше много тежка - вече никога нямаше да мога да имам деца. След като преживях няколко сложни операции, поне ми върнаха приличния вид на тялото. Татко се закани да избие всички, които са ми причинили това. Мама продължи да плаче, затворена в банята. А пък малката ми сестричка ми се усмихна толкова мило и топло, че в един миг забравих за теглилата си. Хванах я за ръката и отидохме на разходка. Свежият въздух бавно и полека ме прочистваше от похотта, от ужаса, от миналото... Което винаги ще се връща...

*****
Дълго време бягах от семейството си, от приятелите си, от училище, затварях се в себе си и не можех да общувам нормално с другите хора. А как мразех мъжете! Нещо в душата ми се беше прекършило завинаги. Ходих при психолози, опитах се да превъзмогна случилото се, но кошмарът се връщаше. В сънищата ми, през деня, когато виждах щастливите влюбени, в детския кът, където си играеха дечица. Каквито аз никога нямаше да имам... Вече нищо не беше същото. Разкъсаната ми утроба сякаш ме обричаше на вечен гняв и болка. Молех се за щастие, исках да бъда добра, да помагам на хората, да живея истински. Но отпечатъкът от онази фатална нощ ме преследваше. Понякога усещах лошото в себе си, здраво заседнало в ума и сърцето ми.

*****
Прости ми, че подсмърчам, че спирам да говоря и сигурно ти губя времето. Ама нали ти ме накара да ти разказвам... Мислех си, че раните са заздравели, но не... Вярваш ли ми, че на никого досега не съм се изповядвала така. О, само на още един човек, но за него ще ти разкажа после. Като му дойде времето да се появи в живота ми. Ние с мама бяхме против да подаваме жалби, да ходим по съдилища, да ме унижават още повече. Но татко не отстъпи: "Виновните за омаскаряването ни трябва да бъдат наказани!", отсече той. Милият татко - той ценеше повече семейната ни чест, отколкото се интересуваше от това какво става в душата ми. Бях заприличала на призрак - слаба, състарена, без самочувствие. Но лошото тепърва предстоеше.

*****
Адвокатите ми казаха, че има възможност да не идвам на делата, но аз исках да гледам тези изверги в очите. Да им напомням за онази нощ, да видя дали ще почувстват вина или просто през цялото време ще се мъчат да отърват кожата. Доказателствата бяха налице, нямаше мърдане. Обаче се оказа, че бащата на един от изнасилвачите бил важна клечка и се опитаха да го отърват от затвора. Просто прехвърлиха вината на най-големия, оня 26-годишния, а пък двамата се измъкнаха с условни присъди. Ама не стана на тяхното, ние обжалвахме, случаят стана популярен в медиите. Бях упорита, аз съм си такава - като започна нещо, никога не се отказвам. Накрая ги пратиха в затвора, но аз бях съсипана от напрежението.

*****
Знаеш ли какво ми тежеше най-много, когато седях в онази съдебна зала... Дори не беше ужасът, че виждам тримата изнасилвачи. Бяха погледите на хората, изпълнени със съжаление и любопитство. Дори магистратите ме гледаха така, а тълпата сякаш искаше да изкрещи - това е изнасилената, недъгавата, вижте опропастената й женственост... Сякаш присъдата не беше за онези тримата, тя беше за мен. Сега наистина съжалявах, че съм в съдебната зала, съжалявах за унижението си, за смачкването си. Душата ми още дълго щеше да стене, наранена от хората. Тогава разбрах - изнасилването е вечна присъда за жената. Независимо какво се случва после...

*****
После погребахме татко. Силата му се стопи от битката да доказва, че не сме по-лоши хора от другите. Семейната чест беше безвъзвратно опетнена от мен. А той не можа да го приеме, нито пък искаше да разбере, че има по-важни неща в живота. Половината градче се събра да го изпрати. Мама беше болна, със сестра ми трябваше да мислим за прехраната. Пратих сестра ми да учи задочно в Свищов и да се грижи за мама. Аз заминах за Гърция да работя като камериерка и им изпращах пари.

*****
Беше ми трудно докато науча езика. После се справях още по-добре. Бях млада, енергична, обичах да работя. Тук хората не ме познаваха, не ги и интересуваше миналото ми. Тук имах само настояще, а вярвах, че ще имам и по-добро бъдеще. Сега като си мисля - в родното си място човек не може да се отърве от миналото си, от срамни семейни тайни или младежки прегрешения. Но когато си далеч от родината, хората те посрещат усмихнати, тук можеш и да успееш, тъй като ти се дава шанс да започнеш отначало. Ако щеш ми вярвай, ама ме споходи някакво усещане за предстоящо щастие. То идваше отнякъде и ме заливаше с надежда. Аз просто чаках да се случи.

*****
Случи се така, че трябваше да работя в един дом за изоставени деца. Те бяха малки - от 3 до 7 години, условията бяха добри, но възпитателките понякога биеха децата и това ме тормозеше ужасно. Но не можех да се обаждам, че коя бях аз. Чистех стаите на децата, миех коридорите, а заплащането беше добро. Заделях пари да изпратя на мама, пък и сестра ми се омъжи, налегнаха я други грижи. Аз не подбирах много на работа, всичко можех да правя. По едно време гледах възрастни хора, започнах на уча английски. Работила съм и по заведения, там падат добри бакшиши. Нямах кой знае какъв избор - лекарствата на мама струваха скъпо.…

*****
Един следобед, тъкмо преди да си тръгна от работа, в една от стаите чух писъци. Възпитателка биеше с пръчка малкия Стамос, който пак се опитал да избяга, за да намери майка си. Детето беше на 5 години, палаво и умно, не обичаше да се подчинява на тромавите и педантични възпитателки. Тогава ми кипна. Втурнах се в стаята, грабнах малкия Стамос и хукнах с него по коридора. Той ме прегръщаше и пищеше. Тичах по онзи коридор с детето на ръце и вярвах, че когато излезем оттам - и двамата ще бъдем спасени. Занесох Стамос в малкото си жилище, успокоих го, а той простичко ме попита: "Ти ли си моята майка?!" През сълзи му отговорих: "Да, аз съм майка ти. Ако ти ме искаш". Стамос скочи върху мен крещейки: "Моля те, мамо! Никога вече не ме изоставяй!"

*****
Ето, така се сдобих със син. Двамата бяхме толкова щастливи, че сме се намерили в този свят и в този живот. Където любовта гние затворена зад стените на собствената ни слепота, а пък омразата ни разделя като зверове, поставени в различни клетки. Потънали сме в злоба, алчност, лъжа, лицемерие и най-лошото - безразличие. Аз намерих моя Стамос и сега го гледам в малката си квартира. Всяка сутрин го водя на детска градина и после отивам на работа. Най-сетне повярвах, че може и за мен да има щастие. Със Стамос се разхождахме в парка, купувах му сладолед и захарен памук. Цялата ни квартира бе потънала в детски коли, самолети и плюшени играчки. Знаеш ли, щастието също не идва само.…

*****
Чистех една почти довършена сграда, бях качена да бърша прозореца. Внезапно стълбата се заклати, аз политнах и се оказах в една силна, топла, мъжка прегръдка. "Ама си лека като перце. Трябва да ядеш повече, момиче" - чух плътен, леко дрезгав глас. Така се запознах с Йордан. Той беше строител, доста по-голям от мен. Имаше два провалени брака зад гърба си, но на мен не ми пукаше. Просто бяхме щастливи и толкова. Скоро заживяхме заедно. Той прие Стамос като свое дете. Нали преди ти бях казала, че на още един човек съм разказала цялата си история. Това беше Йордан. С много нежност, с цялата любов, на която е способен, бавно и полека той ми върна женствеността.

*****
Заведох Йордан и Стамос в моето градче край Дунава. Добре, че мама доживя да ги види. Най-важното е, че лека-полека се отърсих от миналото. Йордан стегна колибата на стареца с лешниковите очи, а пък аз още се срамувам, че не научих името на човека, който тогава ми спаси живота. "Един ден ще бъдеш много щастлива, вярвай ми, момиче!", ми каза старецът с лешниковите очи, когато ужасно ме болеше. И това наистина се случи. Често ходим за риба със семейството на сестра ми край колибата на стареца. Вече имам хубаво семейство, а спомените затворих в стария скрин на мама. Не само, че го пише в Библията, но и аз сама се убедих - Любовта е най-важното нещо в живота. Че какво друго му трябва на човек...