Годините просто преминават покрай Катрин Деньов, кой би й дал 74?!

Катрин Фабиан Дорлеак е родена на 22 октомври 1943 г. Нейните родители са актьори. Била е близка приятелка с по-голямата си сестра, въпреки факта, че двете са изключително различни.

Сестра й Франсоаз била шумната, палавата, вятърничавата и усмихнатата, докато Катрин била тихо и твърде сериозно дете, сякаш живеела в един друг различен свят. Когато е на 8 години майка им умира, първа пожелала да стане актриса Франсоаз, дори напуснала училище на 15-годишна възраст.



По време на снимките на един филм, сестрата на Катрин я води на сила, да види какво точно прави самата тя. Режисьорът харесва много Катрин и й предлага участие. Така един от първите филми на Катрин е със Франсоаз. Играе малки роли, докато през 1967 г. Роже Вадим й предлага главна роля във филма ”Порок и добродтел” (1963). Те са любовници, но заради собствените му представи за идеалната жена, която е Бриджит Бардо, той не може да оцени Катрин Деньов, с която имат син Кристиян. Пътищата им се разделят, но за нея това събитие, което разрушава интимния й живот, отваря врата към професионалния й.

Малко по-късно тя среща режисьора Жан Деми. Самата Катрин признава, че е толкова добра актриса благодарение на него. Благодарение на Деми тя става световна звезда. Когато е на 22 години, а синът й на 2 се омъжва за английският фотограф Дейвид Бейли. Но заради честите й пътувания те се разделят.



През 1971 г. Катрин Деньов снима филмът "Това се случва само с другите". Партнира й Марчело Мастрояни, най-големият италиански актьор. Казват, че по време на снимките той я „затрупвал с цветя“. Пленена от невероятния му магнетизъм и нестихващ огън, те се "женят", но законната му съпруга се намира в Италия. Катрин Деньов е тиха жена, докато Марчело е бохем, разликите между тях се оказват непреодолими. Дъщеря им Киара поема по пътя на роителите си.



Намира признание главно с ролите си на дистанцирана и мистериозна красавица във филми като „Отблъскване“ (1965) и „Прекрасен ден“ (1967). Катрин Деньов печели националната филмова награда на Франция „Сезар“ за участието си в „Последното метро“ (1980), както и за ролята си в шедьовъра „Индокитай“ (1993), за която е номинирана и за „Оскар“ за най-добра актриса. Деньов участва и в седем англоезични филма, най-значимият от които е култовият „Гладът“ (1983). През 2008 г. тя участва в своя 100-тен филм – „Коледна приказка“. Но продължава да живее на екрана и в сърцата на киноманите.

Ето няколко нейни признания за себе си, за киното и за живота:

„Не винаги съм най-милият човек, когото може да срещнете, защото бързо забравям факта, че съм актриса, когато не работя. Живея нормално. Излизам с приятели, ходим на кино, чакаме на опашка, за да вечеряме. Тогава, ако се случи нещо, което да ми напомни, че съм актриса, ставам малко различна и нещата стават малко по-напрегнати. Обичам това, че имам привилегии. Знам, че не е правилно, но ми харесва да бъда звезда, но има моменти, в които е изнервящо.“



„Интересно, хора, които идват да ме видят по време на снимки, което не харесвам, са много изненадани и казват, че аз не съм човекът, който познават. Не мога да изляза с тях, не мога да се включа в техните разговори, затова и се впечатляват от факта, че пред тях стои друг човек. Казвам им, да, ще се видим след снимките, но по време на тях аз съм с хората, с които работя. Те питат, как може да стоя и да чакам толкова дълго, това трябва да е много скучно. И аз трябва да обяснявам, че това да застиваш в една позиция и да чакаш, не е като чакането пред медицински кабинет. Дори да се опитам да мисля за нещо друго освен за филма, аз продължавам да играя, живея с филма в сцената. Но често се чувствам изморена през деня, и съм щастлива, защото заспивам много лесно, от 10 до 15 минути, дори и когато съм в костюм.“

„Интервютата са написани от някой друг – журналистът взима решение да добави или махне нещо. Не мога да разпозная собствените си мисли.“

„Знам, че ако не изглеждах по начина, по който изглеждам, никога нямаше да имам такова начало на кариерата си. Трябва да го приема.“

„Обичам да бъда направлявана, истина е. Ако не ми харесваше, щях да работя нещо друго. Да бъдеш актьор означава, да бъдеш инструмент в ръцете на някой друг.“
„Хората, които ме познават, знаят, че съм силна, но и уязвима.“

„Имам късмет. Остарявам, но заедно с режисьорите.“

„Не виждам никакъв смисъл в брака, щом има развод.“

„Да работиш, това е бокс.“

„Да бъдеш филмов актьор е много различно от, да кажем, театралния. Героят те повлича след себе си, след като прекарваш дълго време чакайки, и това зависи твърде много енергия и концентрация. Затова и аз винаги съм свързана много силно с ролите си, но ги напускам колкото се може по-бързо след края на снимките. Винаги трябва да си подготвен за снимки, но не винаги това е най-доброто време за самия актьор. Понякога, когато снимаш цялата сцена без да прекъсване, тогава трябва да останеш на позиция, докато техническия персонал си свърши работата. Не бива да помръдваш, защото мястото трябва да е същото, на което те е хванала за последно камерата.“

„Но това е, което обичам във филмите – странен, класически, романтичен. За мен киното е всестранно нещо.“

„Режисьорите трябва да ме бутнат, защото никога не започвам снимки силно, след това имам нужда да ме спрат. Трябва да му побутват, не през цялото време, но често.“

„Понякога откривам, че е по трудно да снимаш филми в тъмни тонове, както беше с Андре Тешин. Понякога, в края на снимките с него, аз се чувствах много зле, сякаш съм оставила нещо от себе си. Но когато правиш филми като „Отблъскване“ (Repulsion (1965) или мюзикали, където трябва да играеш някой, който е толкова далеч от теб. Това, което правя е да отида на работа сутринта и да се слея с героинята си. Но се чувствам много добре, като напускам снимачната площадка и живея моя живот.“

Източник: AFISH.BG