Учените от Института за космически изследвания на Руската академия на науките, заедно с колегите си от Франция и Финландия, проучиха границите на разпространение на водород в екзосферата на Земята, област, която традиционно се определя като половината от разстоянието от Земята до Луната, т.е. с конвенционален радиус от около 200 хиляди километра. Оказа се, че всъщност е много повече, отколкото преди.

Както беше показано в руско-френско-финландското проучване, публикувано в JGR Space Physics, земната екзосфера има не съвсем симетрична форма и радиусът й може да надвишава 600 хиляди километра. Това прави обема на екзосферата няколко пъти по-голям от разглеждания.

Изследователите сравниха данните от различни изследвания на околността на Земята в ултравиолетовите лъчи . В резултат на това те успяха да открият, че най-точните инструментални данни показват, че свръхпливият водороден облак, обграждащ Земята, се простира на разстояние до 600 хиляди километра от него. Водородът влиза в пространството поради факта, че малка част от водните молекули в атмосферата на Земята се разделя на водород и кислород чрез действието на слънчевата светлина. По-тежък кислород рядко се губи от Земята, но водород още по- лесно. Скоростта на такава загуба е малка, но е достатъчно да се образува изключително тънка “обвивка” на водород около планетата.

Авторите анализираха данните от наблюденията и се опитаха да ги съгласуват с изчислените модели.

Оказа се, че водородният облак на екзосферата около Земята е неравномерен: от страна на Слънцето диаметърът му е по-малък, от страната далеч от Слънцето водородният облак се простира по-далеч.
Причината за това е налягането на слънчевата радиация и слънчевия вятър върху екзосферата на нашата планета. Асиметрията на екзосферата обаче е по-малка от очакваната от изчислените параметри. Очевидно все още има някои източници на водород, влизащи в екзосферата на планетата, които досега не са взети под внимание в съществуващите модели.

Източник: Чердак