"Не мога да живея без това да дишам на боите мисълта
И да се лутам страстно в цветовете им
Стига ми едно платно - И съм спасена" -

това не е изповедта на известна поетеса, а стиховете на директора на финансово-счетоводен отдел и главен счетоводител на Самекс ЕООД, франчайзполучател на марките за бързо хранене КФС, Дънкин Донатс и Нордзе, Павлина Павлова.

Поли, както галено я наричат приятели и близки има прекрасно хоби – рисува, само масло.

Първата самостоятелна изложба се случва в галерия Икар в столицата през 2007 г. Открива я Иван Гранитски, а е подредена от известния художник Александър Терзиев.

Втора самостоятелна изложба атрактивната дама прави през 2012 в галерия Ведарт. Открива я Бисера Йосифова /директор на Националната художествена галерия/, а е подредена от големия ни художник Николай Янакиев.

Третата изложба Поли планира през тази година за рождения си ден.
"Работата ми като директор на финансово-счетоводен отдел на една от най-големите фирми франчайзполучатели не е симфония от цветове, но е достатъчно интересна и предизвикателна, въпреки голямата отговорност и непрекъснатото съревноваване със срокове и законодателни промени. Категорично рисуването не е бягството ми от ежедневието, защото аз харесвам работата си и я работя с удоволствие" - споделя Павлина Павлова.

С рисуването тя се осъществява напълно, то я затваря като съвършената окръжност, по която съзнанието и се носи, изпълнено с удовлетвореност от всичко което е и което може.

Рисуването за нея е страст!



„Не мога да опиша въодушевлението, което изпитвам, когато рисувам. Не, рисуването не ме успокоява, то ме влудява! Толкова напрегната , като на спринт! Докато не завърша картината, понякога забравям и да дишам. Това си е като партията на Одилия в балета „Лебедово езеро”, докато завършат пируетите, докато „прелиташ” по сцената, оставаш без дъх! Но после чувството е върховно. Побеснявам от радост ! Честно казано, при завършване на картина, наистина, понякога съм танцувала с последната си щриха! И как да не го правиш, когато сърцето ти е неизвестно къде нависоко и само с подскок може да го стигнеш, да върнеш дъха си. И се носи една музика! - Обожавам да се чувствам така - потресаващо вълнуващо и много любовно. Няма да се наситя да преживявам това. Но това не е преживяване за всеки ден”- споделя талантливата дама.

Може би защото не и е професия, защото хлябът и не зависи от това, защото не е ограничена от академизъм, картините и са толкова спонтанни и красиви. Те са плод единствено на вроденото и чувство за красота и хармония, на способността и да вижда през цветовете, да се губи нежно в тях и да открива нова красота и нова хармония.



Поли е от хората, споходени от таланти, повече от един. Рисува много добре, пише стихове също така добре. Засега няма намерение да издава втора стихосбирка, макар че поетът Любомир Левчев е сигурен ,че това ще се случи и той ще напише предговора. И това вече я разколебава ....

Преди десетина години, на представяне на поредната стихосбирка в НДК на поета Недялко Йорданов, Поли е представена от издателя и писател Иван Гранитски като прекрасна поетеса, наскоро издала книга. Тя веднага се оправдава, че всъщност повече от година не е посягала към листа.

На въпроса на Н.Йорданов „Защо”, отговоря бързо и без колебание: „Защото съм щастлива”.

Няма да забрави никога думите му: ”По- добре щастлива жена, отколкото добра поетеса”.

И оттогава пише от време на време, наистина добри стихотворения, но само за нейно си четене.

И не престава да се чувства щастлива, намерила хармонията от баланса/ не финансовия/ за себе си, това я прави уверена и силна.

Най-щастлива я прави възможността да се намеси по някакъв начин в живота на друг, и да го промени за добро- има такава дарба. Помага с удоволствие и чуждото щастие я радва неописуемо.

Поли е от хората, които по рождение, без да са ги възпитавали нарочно така, е съзнавала винаги своята индивидуалност. А уникалността и се състои във възприемането на всичко, свързано с изкуство.

”Обичах и обичам музиката и литературата, като малка четях като бясна почти денонощно, по време на режима на ток- и на свещ. До 8-ми клас бях изчела цялата библиотека в родния ми Симеоновград с художествена литература. Много от написаното не ми беше съвсем ясно, но страниците бяха прекрасни светове, в които влизах и излизах озарена от новостта, да чувствам и виждам надалече, отвъд, и още-по. Книгите ми говореха толкова пленително, че предпочитах тяхното общуване, пред това с връстниците си. Не , не бях затворена, но знаех, че това време, е времето на голямото четене и то никога няма да се повтори, и е толкова, толкова важно.
Но вече знаех колко красив и пъстър е живота, той не е само малкият град и моето семейство, той е огромен, прекрасен и прелъстителен, сериозен, разнопосочен, възможно да е груб и нетолерантен, но ти дава право на избор. Тогава осъзнах, че правото на избор е една от най-големите свободи, което човешкото съзнание може да има. Не съм го загубвала никога.


От години съм влюбена в балета. Пътувам и гледам балет по европейските сцени, неописуемо удоволствие! Мечтата ми е, ако имам внучка, да бъде балерина, или поне само да учи балет, и по възможност да се казва Жизел. Но синът ми е категоричен, че ще имам внук, и ще играе баскетбол и ще се казва Николай. Примирявам се.”- изповядва Поли.
Изкуството наистина променя хората буквално, и това Поли е видяла като въздействие едновременно върху група хора, без да са любители на живописта.

През мразовитата зима на 2006 г. тя е на семинар на директори и главни счетоводители. Имат половин ден свободен след лекции, ходят на Рупите, после в Мелник и Рожен.
Един рейс хора, 60 човека, уморени, се връщат към хотела. Внезапно и хрумва, че на път им е къщата на художника живописец Александър Терзиев, за щастие, неин приятел, обажда му се, и завежда колегите си там.
Посреща ги, висок и усмихнат, оставя ги да стоят колкото искат в голямото му ателие, и след половин час, лицата им са променени, озарени, въодушевени, разчувствани.Това не са преуморените от целодневни лекции хора, преживяващи и ежедневните си грижи, пропътували 70 км.



Няма я напрегнатостта, сивотата в очите. Сякаш всички са се потопили в някаква омая, опили са се от сока на нар и любов от картините му и се движат плавно, като във вълшебство, измислено от Маркес /когото нарича писател - магист, от магия/, движат се леко, да не прекъснат връзката си с този вълшебен, изумруден свят. Който им е подарък. Който ще запомнят завинаги.

И снегът навън побелява, и ледът заблестява под краката им, защото носи с лекота новите им тела и чупи в студенината си новите им гласове, които звънтят.