По време на образуването на Луната, преди около 4.3 милиарда години, и доста дълго време след това, нейната повърхност е била бомбардирана от големи тела с размер на астероиди.

На Луната няма условия за ерозия, а през последните милиарди години няма голяма вулканична дейност. Следователно, следите от минали удари са видими на повърхността й много добре и ще бъдат видими още няколко милиарда години - докато диаметърът на Слънцето не се увеличи до такава степен, че звездата да поглне Луната и в същото време Земята. Това е на повърхността, а какво е под него?

През 2011–2012 г. гравиметричните данни, получени от космически кораб от окололунни орбити, показват, че земната кора на нашия спътник има значително по-ниска плътност, отколкото би могло да се очаква, въз основа на теоретични концепции.

Група американски планетолози от университетите Браун и Пърдю се опитали да разберат причините, като симулирали процесите, протичащи в кората на Луната, когато пада сравнително голямо небесно тяло (астероид).

Математическото моделиране показа, че въздействието на астероид с диаметър само един километър води до появата на пукнатини, които проникват в лунния интериор с 20 километра. Когато по-голям "снаряд" удари луната - 10 км - дълбочината на пукнатините е една и съща, но тяхната дължина хоризонтално се увеличава няколко пъти. Радиусът на разпространение на пукнатината достига 300 km от кратера.

Когато астероид падне на Земята, се случва същото, но тук пукнатините моментално се срутват под действието на мощна гравитация. Това, което остава, се пълни с минерализирана вода много бързо или, ако дълбочината на пукнатината е достатъчно голяма, с магма.

На Луната всичко това не е така, гравитацията е шест пъти по-слаба от земята, така че пукнатините могат да съществуват много дълго време.

Според авторите на изследването, мрежа от повърхностни пукнатини с множество времеви и различни размери понастоящем покрива цялата Луна, разделяйки нейната повърхност на блокове с размер приблизително един метър.
Източник: Популярна механика