На 17 юни си отиде една от големите звезди на френското и европейско кино- Жан Луи Трентинян.
Той у роден на 11 декември 1930 година и е изпълнил над 160 роли в киното и театъра.
"Той почина кротко, от старост, в дома си"- предадоха думите на съпругата му информационните атенции.

Предлагаме ви последното интервю на актьора, което публикувахме по повод 90-та му годишнина преди две години.

Тази година този невисок, но много чаровен французин Жан-Луи Трентинян, един от най-големите френски актьори, един от последните кинодинозаври, навършва 90 години. През 2012 г. филмът „Любов“ на режисьора Михаел Ханеке с него и Еманюел Рива в главните роли, печели „Златната палма“ на фестивала в Кан, апрез 2013 г. „Оскар” за чуждоезичен филм. Тогава Жан-Луи Трентинян бе на 82 години. Преди месец гледахме филм-ретроспекция на легендарния „Един мъж и една жена“ – „Най хубавите години от един живот“(2019), заснет пак от Клод Льолуш, чието кинематографично чувство пак му е помогнало да заснеме вълнуваща история – епилог на една любов, продължила във времето. История, в която Жан-Луи Трентинян не става от количката си, но след филма публиката излиза равълнувана, със сълзи в очите…

– Филмът на Клод Льолуш „Един мъж и една жена“ от 1966 г. Ви направи известен по целия свят…

– Да, това е вярно. Той промени целия ми живот. Въпреки че ако тогава някой би предсказал това, всички щяхме да умрем от смях. Клод имаше много малко пари за този проект. Много хора смятат, че той (филмът) е специално заснет частично в черно-бяло и частично върху цветна лента. За специален ефект. Нищо подобно. Нямаше достатъчно пари за цветен филм – това е цялата тайна, просто обяснение.Снимахме с най-простата камера от рамото на оператора, така по-късно Ларс фон Триер започна да работи. Целият ни екип се забавляваше, сякаш любители ще правят филм. Убедих Льолуш да промени професията на моя герой. Първоначално той бе лекар. А аз му предложих да го направя състезател във „Формула“. Любимите ми сцени не са тези, в които правя любов с Анук Еме. Познавах я отдавна и освен това тя беше най-добра приятелка на жена ми Надин. Анук е прекрасна актриса, но понякога се затваря в себе си. И така, любимите ми сцени – когато участвам в надпреварата, а Анук се тревожи за мен у дома, в Париж. И когато филмът внезапно придоби невероятна популярност, за нас това беше огромна изненада.
Кой би си помислил… Започнах да получавам много предложения. Можех да избирам. Но отказвах. Отказах ролята в „Апокалипсис сега“ на Франсис Форд Копола. На Спийлбърг отказах.Отчасти причината е, че имаше много предложения във Франция и Италия, и отчасти се дължи на факта, че не успях да овладея достатъчно английския език.

– Отказахте и „Последното танго в Париж“…

– Да, падна ми се да играя с гениалната Мария Шнайдер. Тя е страхотна актриса. Единственият й недостатък е липсата на чувство за хумор. Може би защото собственият й живот е твърде драматичен. Отказах „Тангото…“, защото не бях сигурен, че мога да се справя. Страхувах се. Твърде много еротични сцени, откровено казано, никога не съм ги обичал, за да бъда честен. Какво се случва извън стените на спалнята, ми харесва да играя много повече. Спомням си колко смутен се почувствах на снимачната площадка на „Великолепна Анжелика“, когато се наложи да изобразя страст с Мишел Мерсие пред целия екип. Или когато Клод Шаброл – който имаше добро чувство за хумор,– коментира как трябва да играя любовна сцена със Стефан Одран, бившата ми жена и тогавашната му съпруга. „Хайде, Жан-Луи, хайде, опитайте, увеличете огъня! Никога не бих помолил актьор да направи нещо, което аз самият не мога да направя!“. Той беше такъв шегаджия.

–Да, най-красивите актриси изиграха Ваши любовници: Катрин Деньов, Мирей Дарк, Мишел Мерсие, да не говорим за Брижит Бардо…

– Жените изиграха огромна роля в моя живот и съдба. Когато Роже Вадим ме покани за филма си „И Бог създаде жената“, аз бях начинаещ, малко известен актьор. И няма да кажа, че този проект ме привлече много. По принцип ми хареса хонорарът– все още не бяха ми предлагали такива пари.Не знам защо Роже ми се обади. А Брижит беше умна, старателна и много красива. Влюбихме се един в друг.

(По онова време това е любовен триъгълник – в края на краищата Роже Вадим е съпруг на Брижит Бардо – това е обсъждано от цяла Франция; Бардо напуска Вадим, а Трентинян е напуснат от съпругата си Стефан Одран. И тогава Роже се жени за Джейн Фонда, въпреки че, казват те, до смъртта си той смята Бардо за любовта на живота си. Трентинян и Бардо също се разделят след известно време. Тогава Жан-Луи се жени за режисьорката Надин Маркан. Те имат три деца– Полина, Мари и Винсент –бел.ред.)

Брижит стана феноменална актриса. Но понякога ми се струва, че Роже Вадим я снимаше само с цел да я направи „звезда“. Напразно - тя беше твърде голяма личност за това. Във Франция Брижит имаше луда слава, към нея се отнасяха като към Мерилин Монро. Папараци ловуваха за нея, тя не можеше да напуска дома си. Аз не можах да свикна със скромната си слава от онова време след излизането на филма „И Бог създаде жената“. В Алжир имаше война и искаха да ме вземат в армията. А аз съм убеден пацифист и още бях в разгара на аферата с Брижит… Един приятел ме научи как да фалшифицирам анализ. Направих всичко. Но тогава ме вкараха в болница за изследвания. Повторих експеримента – трябваше да се изяде някакво щуро количество яйца и да се пие уиски. Нещо се променяше в тялото. В резултат на това си спечелих болест в продължение на много години. Но не ме взеха в армията. Бях изпратен само на военно обучение. Но Брижит остана в Париж… Когато се върнах, се разделихме…

– Винаги ли сте искали да станете актьор?

– Мечтаех много, но нямах достатъчно талант. По едно време отидох да уча в режисьорски курсове, направих два филма, но режисьор от мен не стана. Да не говорим за кариерата на ездач. Това беше моята страст от младостта ми – и дори учих в специално училище. Не се получи. Нямах достатъчно талант. Някога мечтаех да стана художник или музикант. Но не можех да рисувам. Виждате ли, отново липсата на способности. Затова може би станах актьор.Това е много лесно.(Смее се.) Живеех в Екс-ан-Прованс. Тогава животът сякаш течеше твърде бавно и спокойно. Играех в училищни пиеси, след това излязох в пиеса на Молиер на сцената в местния театър.
Но родителите ми искаха да стана адвокат. Влязох в юридическия факултет на университета. Знаеш ли, бях невероятно срамежлив. Още от детството. Дори когато излизах на сцената, гледах в краката си, не можех да си вдигна очите. В Париж, където учих в курсовете на Таня Балашова, когато отпаднах от юридическия, учителите често ми казваха, че с такъв „порок“ не мога да стана актьор. Но вярвах, че тъкмо на сцената ще успея да го преодолея. И така се случи. Моят съвет към всички срамежливи хора е: постъпете в театър, дори ако е любителски, това помага да придобиете самочувствие.

–Защо в края на краищата не станахте състезател? Това е сериозна страст…

– Знам всичко за колите, обичам ги. Но родителите ми, след като чичо ми Луи Трентинян (той беше един от много известните състезатели на своето време) загина трагично, се заклеха, че синът им никога няма да шофира. И то в буквалния смисъл. Бяха заможни хора, но на 22 години все още нямах собствена кола. Едва на 26 години успях да си позволя да си купя кола. Спомням си, че шофирах със скорост 200 километра в час и крещях от възторг. Въпреки факта, че около два-три пъти излизах от пътя.
Можех да се самоубия, но това не ме интересуваше. Само контролирайки машината, можете да разберете възможностите си.Къде свършват.Това е смъртен риск, но за мен скоростта винаги е била близка до чувствено удоволствие.

–Вашата трета съпруга, Мариана Хепфнер - професионален състезател, пилот, участва в много професионални и любителски състезания…

– Срещнах я на състезание през 1981 г.по време на един от митингите. Страстта ми никога не ме пускаше. Прекарах много свободно време сред състезатели и състезателни коли. Мариана и аз се оженихме през 1984 г.Сега тя вече не е на състезания. В крайна сметка аз съм стар болен мъж и за мен се грижи млада съпруга (Мариана е с 14 години по-млада от Жан-Луи. - бел ред.).Изобщо не е като във филма „Любов“, където съпругът се грижи за любимата си жена. Така че не ме питайте дали бих могъл в реалния живот да бъда такъв всеотдаен съпруг като моя герой. Не знам. Не бях много добър баща. Така казва синът ми Винсент. Винаги се възмущаваше, вярваше, че обичам само дъщеря си Мари. И не му обръщам толкова много внимание. Е, наистина обожавах дъщеря си. Имахме необичайно мила, интензивна връзка с нея. Беше красива моята Мари… И постигна страхотни крачки в актьорската професия… Опитвам се да бъда добър дядо – имам четири внучета,– но не съм сигурен, мисля, че и за това нямам достатъчно талант.
Мари Трентинян
(Фенската актриса Мари Трентинян бе пребита зверски от приятеля си през юли 2003 година. Четиридесет и една годишната Мари, майка на четири невръстни момченца, бе намерена в стаята й в хотел във Вилнюс в критично състояние и транспортирана за лечение в Париж. Въпреки усилията на лекарите тя почина от възпаление на мозъка.бел.ред.

Години преди това, през 1969 година умира дъщеря му Полин бел ред.)
b>
– Отдавна не живеете в Париж, а недалеч от Авиньон…

– Да, в малко градче с кметство на средновековен площад. Нашето семейство има лозя. Ние произвеждаме до 20 хиляди бутилки вино от грозде, отглеждано в долината на Рона (виното е признато за едно от най-добрите в Авиньон – бел. ред.). Обичам да обикалям своите владения. И аз наистина харесвам маслинови дървета. Всички са различни. Винаги съм обичал гората. Не, не ми липсва Париж. Когато Мари беше жива, често ходех там – излизахме заедно на сцената, измисляхме свои малки спектакли. Колко невероятно беше! Мари имаше също толкова страст към поезията, колкото и аз. Борис Виан, Гийом Аполинер, Жак Превер… Любимите ми поети… Сега ми остана толкова малко енергия, че вече не мога да съм в крак с ритъма и скоростта на големия град. Смъртта на дъщеря ми обърна живота ми с главата надолу. Странно ми е, че успях да го преживея.
Дори съм запазил известен ентусиазъм. Понякога се срамувам от това. Не би трябвало… Но нещо ми подсказва, че животът и природата са по-силни от нас. А и поезията. Срам ме е да говоря за това, но явно това е помогнало… Знаете ли, когато бях малък, постоянно чупех играчките си. Намирах ги лоши, глупави, това ме ядосваше и аз ги чупех. Връзките ми с хората са подобни.Колкото и да ги обичам, в един момент прекратявам приятелството или дори любовта. Не вярвам в перфектното състояние на нищо. В идеална връзка, в съюзи…

– Наистина ли никога не преглеждате филмите си? В крайна сметка това би могло да Ви успокои, да отвлече вниманието от скръбните мисли, да вдъхне приятни спомени…

– Не. Не гледам. Според мен киното е нетраен продукт. И трябва да го ползвате само когато е пресен. Що се отнася до спомените – човек трябва да живее в бъдещето. Моето бъдеще е много кратко.

Източник: Bild der Frau

СПОДЕЛЕНИ МИСЛИ:

"Най-добрите актьори в света са тези, които чувстват много и показват малко."

/За Марчело Мастрояни/: "Мастрояни ме хипнотизира. Много малко са хората, които са по-интелигентни, отколкото биха искали да покажат. Точно такъв е Марчело!".

/За Джина Лолобриджида/: "Единствената актриса, която не понасях. Неприятно ми е да го кажа сега, когато тя вече е стара дама и се е оттеглила, но ние имахме напълно различни концепции за нещата: между всеки заснет кадър тя призоваваше фризьори и гримьори. Беше много трудно да се работи при такива условия. Освен това беше и малко глуповата. Не разбираше нищо от това, което правеше и объркваше режисьора".

/За Анук Еме/: "Не е актриса като Бриджит Бардо, но е оригинална по начина, по който Гари Купър беше".

/За Катрин Деньов/: "В началото не беше изключителна актриса. Но след това стана забележителна, изтънчена, пълна с нюанси, чувствителна, интелигентна. Обичам да работя с нея."

/За Коста Гаврас/: "Най-класическият режисьор в американското кино от времето на Джон Форд и компания. Неговите филми са малко линейни, дидактични, с герой - сложен и амбициозен. Харесвам го! Всички го търсим, когато сме в монтажа. Във всеки филм той винаги може да намери 10 минути, които да отреже."