Наричат го “най-добре пазената тайна на археологията” или “голямата загадка на Микронезия”. Дворцов комплекс, построен върху коралов риф сред просторите на Тихия океан - това е Нан Мадол.

Създаденият от човешки ръце изкуствен архипелаг се състои от 92 каменни островчета, разделени от плавателни канали, на обща площ от над 18 кв. км. Най-големият археологически паметник на Микронезия се намира в югоизточната част на остров Похнпей (известен още като Понапе), част от архипелага на Каролинските острови на територията на Федералните щати на Микронезия.

В превод “Нан Мадол” означава “Място помежду”, а кораловият риф, върху който е бил построен комплексът, се нарича Соуналенд (“Рифът на небесата”).

Нан Мадол се смята за една от най-странните съоръжения в древността. Разположен на малкия тихоокеански остров Понапе, за строителството на този град без прозорци и врати са отишли 250 милиона тона базалт, което по обем е сравним с Голямата пирамида в Египет. Някои базалтови плочи са по-големи по размер и маса от всеки от двата милиона блока в пирамидата на Хеопс. Нан Мадол отдавна е изоставен, стените му, гледащи през гъсти мангрови гъсталаци, носят суеверен ужас на онези хора, които сега живеят наблизо.

Тихоокеанска Венеция

По време на ерата на големите географски открития моряци от Испания, Португалия, Холандия и Англия, завръщайки се от далечни пътувания, разказвали много невероятни истории за чудесата на тихоокеанските острови. Учените, като правило, смятали подобни истории за обикновени моряшки приказки. Малко хора повярвали на историята на испанския капитан Алваро Саведра, който през 1529 г. разказал за удивителния остров Понапе, разположен между Хавайския архипелаг и Филипините. Саведра твърди: на острова има руини от храмове, дворци, непонятни големи структури, каменни насипи. Според него изоставеният град смътно приличал на Венеция.

В самия край на 19-ти век английският мошеник и авантюрист Кристиан стига до Понапе, който подлага руините на Нан ​​Мадол на истинско ограбване, но самият той едва не загива в ръцете на местните жители, които искат да му отмъстят за оскверняването на почитаните древни гробници.

Богиня Нанун- Сунсан
Първото сериозно археологическо проучване на Нан ​​Мадол е предприето малко по-късно от германския учен Пол Хамбрух, който установява, че всички островчета в лагуната са с изкуствен произход. Той картографира 92 от тези изкуствени островчета, каналите между които буквално гъмжат от змиорки. До 1914 г. Хамбрух и други изследователи установяват, че в Нан Мадол има около 800 каменни конструкции, включително крепостни стени и пристанищни сгради. Основният храм е построен от мегалитни блокове. Около всички сгради неизвестни строители издигнали петметрова стена от циклопска зидария.

От думите на местните Хамбрух установява, че някога островът е управляван от принц Сау Делер, който става основател на династия от петнадесет царе-свещеници. Твърди се, че те са били отговорни за изграждането на тези сгради. Той също така записва легендата на островитяните за главната богиня на Нан ​​Мадол - костенурката Нанун-Сунсан. За нея е построен дворец с плувен басейн, а самата богиня е украсена със седеф. По празници свещениците я качвали на лодка по каналите и и гадаели от нейно име. След това богинята бивала опечена и тържествено изяждана.

Американците през 1958 г., в дъното на блатист резервоар вътре в храма, открили хиляди черупки от такива богини.

Още по това време археологическите открития на Понапе пораждат много фантастични хипотези. Някои изследователи твърдели, че на острова са открити останките от легендарната Атлантида; други виждат в каменните сгради следи от инките, които уж са достигнали острова от Перу.

Предполага се, че Понапе е бил аванпост на египетските фараони в Тихия океан. С течение на времето други популяризатори на науката ще стигнат дотам, че да обявят структурите на Нан ​​Мадол за дело на извънземни.

Платинени саркофази
През 1946 г. Понапе се превърна в протекторат на САЩ, след което е обявен за затворена зона - на съседните острови са планирани тестове за ядрено оръжие. По време на Втората световна война островът е бил окупиран от японците. Но едва след 1958 г на американските археолози е разрешено да започнат да изследват Нан Мадол. Благодарение на разказите на местните жители, става известно, че по време на окупацията японците разкопават много части на острова, намират нещо и го отнасят.

Островитяните разказват за някакви метални предмети, скулптури и саркофази. След това американците изпращат официално искане до Токио, но японските власти отговарят, че не знаят нищо за това. С течение на времето обаче стана известно, че японците успели да намерят в земята голям брой саркофази от чиста платина. Според някои съобщения саркофазите са били празни, според други в тях са почивали телата на необичайно високи хора.

Американците работят на острова в голям мащаб до 1986 г., като през това време правят много археологически открития. На 58 островчета в лагуната те открили гробниците на свещеници и племенни водачи. Докато изследвали кулата, наречена Nan Duvas, учените открили голям тунел, издълбан в коралов варовик, минаващ под водите на лагуната.

Оказва се, че всички изкуствени острови в лагуната са свързани с мрежа от подземни коридори и пещери.

На дълбочини от 85 и около 100 фута близо до острова са открити каменни колони и каменни конструкции, стигащи до дъното. Тези конструкции някога са могли да бъдат част от насипа на града, заобикалящ Нан Мадол, но ... преди 12 хиляди години.

По-късно австралийският изследовател Дейвид Чайлдърс и неговият екип откриват на подводните камъни край бреговете на Понапе същите кръстове, които били заснети от японски водолази край бреговете на известния остров Йонагуни.

И в края на осемдесетте години изследовател, който се интересува от магнитни аномалии в базалтовите скали на Нан ​​Мадол, поставил джобен компас на една от масивните стени. „Иглата се въртеше и въртеше нон-стоп“, разказва Чайлдърс.

Там, където се раждат тайфуни
Първите европейски колонизатори обърнали внимание на странните електромагнитни явления, присъщи на руините на Нан ​​Мадол. През нощта по стените често се забелязвали електрически разряди, сферични мълнии и някаква светлина. Местните жители смятали тези стени за нещо като обиталище на злите духове и сред тях имало строго табу за посещение на Нан ​​Мадол през нощта.

Когато германският губернатор на Маршаловите острови на име Берг посетил Понапе през 1907 г., той се надсмял над местните суеверия. Искайки да разсее глупавите предразсъдъци, той решил да прекара нощта сред руините. Берг бил намерен мъртъв на следващата сутрин. Лекарите не установили причината за смъртта, но най-вероятно тя била причинена от същите електрически аномалии.

Любопитното е, че на около 340 мили югоизточно от Понапе е остров Косра, където има много подобни руини от магнетизирани базалтови структури, наречени Инсару. Същите канални насипи, стени и циклопски структури, изработени от базалтови колони. Единствената разлика е, че европейските колонизатори превърнали руините на Инсару в кариери в началото на 20-ти век и по този начин им причинили непоправими щети. Това не попречило в наше време американският изследовател Франк Джоузеф да обърне внимание на факта, че и Понапе, и Косра се намират в мястото на Тихия океан, където най-често се раждат мощни тайфуни.

Тъй като съвременната наука свързва появата на тайфуни не само с температурните промени, но и с явленията на електромагнитната равнина, Джоузеф предполага, че в древни времена Нан ​​Мадол и Инсару са повлиявали на височинните слоеве на атмосферата като съвременната американска инсталация HAARP или руската Сура. Те карали зараждащите се тайфуни да падат там долу и да загубят силата си, спасявайки древната Атлантида от разрушителните им ефекти. В онази неизмеримо далечна от нас епоха те със сигурност са представлявали по-сложен комплекс от сега, от който времето е оставило само камъни.

Много по-късно, съдейки по данните от радиовъглеродния анализ, през 13 век хората отново се появяват на Понапе. Но това вече били диваци, които дори не познавали керамиката.

по материали от https://earth-chronicles.ru/