Един млад човек се запали жив пред сградата на една българска община във време, когато страната се тресе от протести срещу всичко – от конкретното безпаричие до общия модел на управление.
Националният траур официализира самоубийственият акт на Пламен, сложи му ореола на разумна постъпка. Правителството в оставка го обяви и направи гаф дори само затова, че да посегнеш на живота си е в разрез с християнските норми. Патриарх Неофит намери начин да каже, че направеното от Пламен не е за пример. Направи го както се полага на истински духовник – категорично, но без да накърнява паметта на мъртвия.

Какво направиха политиците? Толкова искаха да се харесат на масите, че не усетиха как паднат в собствения си капан. Обявяването на национален траур от мишените на протеста е форма на самопризнание - не само че протестите са мотивирани, но че и хората са докарани до там да виждат във „възпламеняването” единствен изход.