„Бий хлапето“, пееше Кольо Гилъна в култовия за поколения албум „Леле, како“. И го послушахме!

България бие децата си години наред, но те някак си оцеляват напук. Учат, растат, радват ни. След последните месеци на пандемия обаче и последното е под съмнение. Защо ли?

Баща съм на две деца и груби изчисления показват, че само задължителните учебни помагала ще прескочат 400 лева. А тетрадките, пособия, маратонки, панталони, якета…Списъкът е безкраен и расте с всеки час, приближаващ ни до 15 септември. После как да го обичаш този ден?

Покрай бруталните караници в парламента за пенсиите, откровено предизборни, обаче на никого не му дреме за учениците и моя семеен бюджет.

А хиляди семейства са на това дередже. Нито са бедни, за да искат социални помощи, нито толкова богати, че да не им пука с колко ще им отънее портфейлът.

Но явно сме и достатъчно плахи, за да кажем ясно - господа управляващи от всички партии, дайте някакъв шанс да образоваме нормално децата си. Не искаме подаяния, нито сто лева, а правила и възможности!

Дори скъпите учебници не са най-важното. Осакатяването на поколения ученици е страшното! И тоталният непукизъм на обществото по темата.

Като гледа човек дневния ред на държавата, излиза, че чалготеките, а не децата са голямата и важна грижа.

Дори оставям настрана, че повечето нощни заведения са станали символ на силикон, наркотици и съмнителен алкохол. Бизнеси са, нека им се помага.

Но са толкова шумни, че заглушават и плахите гласове в защита на правото децата ни да учат. В клас, а не онлайн, ровейки клипове в телефона или господ знае какво, докато учителят се опитва отчаяно да каже нещо през екрана.

Не, така не става. Това не е образование! Това е гаранция за неграмотност. А нали знаете къде отива една нация, тръгнала по този път - на боклука.

Или това искаме - народ от сервитьори и хостеси, интересуващи се само от бакшиша. Плюс пенсионери, които да купуваме с по два лева на ден.

Дошло е време да се събудим и да решим какво искаме за децата си. Да преосмислим дневния ред. Да погледнем нашите деди, които са съградили със собствените пари училища, университети, читалища.

Пращали са с последния лев децата да учат в чужбина. И то докато водят войни или плащат загубите им. Но със заръката към децата да се върнат, да донесат новото, хубавото в България.

Ние какво? Обратно - гоним ги насила в чужбина. А за капак ги питаме какво гражданство имат, като се върнат.

Поне аз не искам тази България за децата си. И ще бъда по-шумен от чалга клуб, ако това свърши работа.

Автор: Ивайло Йолчев
Източник: Марица