Творците
Ана Бунтеска: Поезията е начин на живот, лек, който може да бъде и отрова
Ана Бунтеска: Поезията е начин на живот, лек, който може да бъде и отрова
Интервю на Наталия Недялкова
Елегантна и ефектна и като визия, и като поетичен изказ. Поетеса и брокер. Авторка на нежни строфи, и в същото време делова дама. Предствяме ви едно от най-ярките имена на съвременната македонска поезия – Ана Бунтеска. Родена е през 1972 година в Скопие. Икономист по образование. Автор е на 7 книги – 4 стихосбирки, 2 книги за деца и книга с публицистика. Поезията на Ана е вдъхновена от любовта. И пресъздадена с невероятен финес, богата образност и красиви метафори. Поезия, която кара да мислиш. Поезия, която би накарала дори и най-закоравелия циник да отрони романтична въздишка и да преглътне скришна сълза.
- Здравей, Ана. Радвам се, че открих за себе си прекрасната ти поезия, както се радвам и за възможността – вече в амплоато ми на преводач, да направя съпричастни с творчеството ти и нашите читатели. И разбира се, веднага, първият ми въпрос – има ли място в днешния ни свят за поезия?
- Здравейте, за мен е голямо удоволствие да имаме това сътрудничество и да бъда представена на читателите на “Виа Понтика”. Благодаря Ви за прекрасното представяне и за честта да бъда интервюирана. В това време, което повече прилича на буря, не само, че трябва да намерим място за поезия, но и с всички сили да форсираме творчеството, което е един вид убежище от суровата реалност, в която живеем. Впрочем, от нас зависи по какъв начин ще оцветим живота си, дали ще бъде черно-бял, или шарен, дали ще бъде светъл или облачен. Поезията, и изобщо изкуството, е онази възможност да нахраним душатата си, която си има своите потребности, също както и тялото.
- Основната тема в творчеството ти е любовта. А според мен – любовната лирика е един от най-трудните жанрове. Първо се иска много смелост да допуснеш в емоционалния си свят, чрез света на лирическия Аз, други хора. Второ – иска се и особен финес да пишеш любовна лирика – не сиропирана и твърде сантиментална, а тази, която докосва душата и хваща за гърлото. Какво е Любовта за теб самата?
- Любовта е основа на нашето битие. Ако няма любов в онова, което правим, тогава не го правим така, както трябва. Баба ми казваше, че и един обяд, сложен на трапезата, ако не е приготвен с любов, няма да има съвършен вкус. Когато започнах да публикувам стихове, реших че в това ще вляза цялостно, без задръжки, без страх дали и как ще бъде прието от читателите. Дължах искреност, не само на себе си, а и на онези, които ме четат. Често казвам, че да бях тръгнала гола да се разхождам по улиците, щях да съм по-облечена от моето разголване в стиховете. Не знам дали любовта е тежка за писане, но знам че по-различно нито знам, нито мога, нито искам да пиша. Онова, което пиша, пиша на един дъх и веднага го публикувам, защото ще ми тежи, ако го пазя за себе си. Когато дойде времето да задържа някой стих за себе си, тогава ще разбера, че трябва да оставя писалката настрани и да си намеря някоя друга любов. А любовта сама по себе си е пробуждане – за да се сграбчи денят, всяка усмивка, ароматът на дъщеря ми, който го помня от времето, когато беше бебе, пролетният вятър, мълчанието със скъпите ми хора, пред които мога да съм си аз, нощите, които имат аромат на канела, животът, който имаме привилегията да го живеем тук и сега.
- Имаш икономическо образование, работиш като брокер, дъщеря си на известен журналист, Лазо Бунтески. С една дума – израснала си в новинарска среда и самата ти водиш журналистическа рубрика в „Женски магазин“, професионалните ти занимания пък са в света на бизнеса, където доминира материалното. А в същото време пишеш и поезия. Къде е пресечната точка между всички тези, на пръв поглед, взаимоизключващи се неща?
- Да, завърших икономически факултет, въпреки, че исках да бъда журналист като баща ми. Израснах в къща, в която винаги се чуваше звукът на пишещата машина до късно през нощта. Първите ми стихове бяха написани на такава машина, и до ден днешен пазя няколко върху вече пожълтяла от старост хартия. Сега работя на борсата като професионален сътрудник за търговия и надзор.
„Женски магазин“ беше възможност да се пробвам като водещ на рубрика и ето, вече 5-та година продължава нашето прекрасно сътрудничество. Също така съм и член на Дружеството на македонските писатели. Искам да има тази разновидна енергия в моя живот - да съм майка, дъщеря, делова жена, поетеса. Мисля си, че борсата поддържа равновесието в главата ми, докато поезията е отговорна за душата и сърцето. Едното винаги ме спасява от онова другото, балансът ми е тъкмо в това, което е диаметрално противоположно. Човек може професионално да се определи за каквото и да било, онова, а за което е предопределена душата му, винаги ще си намери пътя.
- Какво за теб е Поезията? Един по-красив свят? Убежище? Антидот срещу отровите на реалността или пък средство, което би могло да го промени към по-добро?
- Поезията е начин на живот, живот, страст, понякога бягство от реалността, но някога и изправяне очи в очи със своите страхове, демони и слабости. Но, винаги е лек, въпреки, че може да бъде и отрова. Поезията е като ненаситна любовница, на която колкото повече и даваш, толкова повече търси, но и дава. И да, права сте, че е и инструмент, чрез който светът става по красив. Мечтая за свят, в който посветеността на изкуството, ще е по-голяма от тази на политиката или войните.
- Какво вдъхновява Ана Бунтеска?
- Всичко онова, което е край мен, пиша за онова, което изживявам, за онова, за което копнея, за онова, от което се страхувам. Пиша за живота, за любовта, за нашата чупливост, за смъртта, за онова, което се случва на всеки от нас, за реалният живот и за сънищата. Затова, много често получавам съобщения от вида “сякаш аз съм го написала това”, “сякаш знаеш, какво ми се случва”. Това само потвърждава, че всички ние сме си същи в същността ни, че ни трябват същите работи, че имаме същите страхове и съмнения.
- А с какво тя никога не би се примирила?
- Не понасям лъжи, одумвания, евтини номера, нечестност. Не понасям и не мога да се примиря с това, че живеем в света, в който материалното се цени повече от духовното, парата има по-голяма мощ от любовта, а спокойствието се подценява. Не мога да се примиря с това, че на идните поколения им оставяме хаос, с който те ще трябва да се справят както знаят и умеят. Надявам се, че ще бъдат по-мъдри от нас.
- В стиховете ти присъстват образи на морето, кораби, вълни. Обичаш ли морето? Била ли си някога в Бургас? И би ли вдъхновил нашият град поетесата Ана Бунтеска да напише и морска песен?
- Ах, водата е моето спокойствие. Обожавам морето, мириса на солена вода и синевата, в която могат да се гмурнат мислите ми. Винаги, когато ходя на море, има момент от деня, когато искам сама да минавам край водата. Достатъчно ми е само да вдишам вятъра и да разбера, че всичко ще бъде наред. За жалост, не съм била в Бургас, но съм чувала, че е един от най-красивите и най-големите градове в България и че, може би, и най-голям културен център. Слушала съм за Морската градина и вярвам, че ще бъде голямо вдъхновение. Всяко място, което диша с любов - буди любов и не е нищо друго освен любов и песен.
НЕ ТЕ ИЗПЛАКАХ…
Не те изплаках,
нито себе си утеших,
да си простя,
да си кажа, че не сгреших
и сълзи да роня
и за теб,
и за себе си,
да ни измия в тях и двамата,
та да олекне
и всички тежести в куфар да събера
и в някой празен вагон да ги оставя,
без да знам къде ще завършат.
Не те изплаках,
а казват, че по-тежко от сълза няма,
защото жегва,
гори отвътре
и бразди оставя,
които не се виждат на лицето,
но пък в душата оставят белези
като крив селски път,
за който не искам да знам накъде води
и не отминава
като спомен за хората,
които си по пътя изгубил…
Не те изплаках
и сега в себе си море имам,
а сърцето е като кораб
без кормило,
без капитан,
на вятър и вода осъден,
без да знае върху коя скала ще се разбие,
уморен от пътуване,
уморен от пътници,
и се лута тук и там,
без идея какво е по-натам,
солен и пробит…
Не те изплаках
и онези, близките, ще кажат
“будала, нямаш си никого”
а аз знам, че спокойствие нямам,
нито бентът ще издържи още дълго,
защото вместо кръв, солена вода в мен завира
и вените ми набъбват,
до скъсване, до болка,
докато един ден не се строша
като чаша, стискана дълго в ръка
и не се излея,
не изтека.
Не те изплаках,
не се изплаках,
не ни изплаках,
а клетите, за оплакване сме …
***
Защото аз и кавгаджиите ги обичам,
а и ревльовците.
И онези, на които дори смехът им гъргори
Земята около тях кънти.
Каквито и да са – все са мои.
Хубави.
С милост в образа си.
Които, като те погледнат,
ти се струва, че лежиш върху облаци:
меко ти е и топло.
А когато те прегърнат…
Ех!
Сякаш във висока зелена трева се търкаляш.
Ухаят хубаво тези хора.
На спокойствие и доброта.
Защото и добротата аромат има …
Елегантна и ефектна и като визия, и като поетичен изказ. Поетеса и брокер. Авторка на нежни строфи, и в същото време делова дама. Предствяме ви едно от най-ярките имена на съвременната македонска поезия – Ана Бунтеска. Родена е през 1972 година в Скопие. Икономист по образование. Автор е на 7 книги – 4 стихосбирки, 2 книги за деца и книга с публицистика. Поезията на Ана е вдъхновена от любовта. И пресъздадена с невероятен финес, богата образност и красиви метафори. Поезия, която кара да мислиш. Поезия, която би накарала дори и най-закоравелия циник да отрони романтична въздишка и да преглътне скришна сълза.
- Здравей, Ана. Радвам се, че открих за себе си прекрасната ти поезия, както се радвам и за възможността – вече в амплоато ми на преводач, да направя съпричастни с творчеството ти и нашите читатели. И разбира се, веднага, първият ми въпрос – има ли място в днешния ни свят за поезия?
- Здравейте, за мен е голямо удоволствие да имаме това сътрудничество и да бъда представена на читателите на “Виа Понтика”. Благодаря Ви за прекрасното представяне и за честта да бъда интервюирана. В това време, което повече прилича на буря, не само, че трябва да намерим място за поезия, но и с всички сили да форсираме творчеството, което е един вид убежище от суровата реалност, в която живеем. Впрочем, от нас зависи по какъв начин ще оцветим живота си, дали ще бъде черно-бял, или шарен, дали ще бъде светъл или облачен. Поезията, и изобщо изкуството, е онази възможност да нахраним душатата си, която си има своите потребности, също както и тялото.
- Основната тема в творчеството ти е любовта. А според мен – любовната лирика е един от най-трудните жанрове. Първо се иска много смелост да допуснеш в емоционалния си свят, чрез света на лирическия Аз, други хора. Второ – иска се и особен финес да пишеш любовна лирика – не сиропирана и твърде сантиментална, а тази, която докосва душата и хваща за гърлото. Какво е Любовта за теб самата?
- Любовта е основа на нашето битие. Ако няма любов в онова, което правим, тогава не го правим така, както трябва. Баба ми казваше, че и един обяд, сложен на трапезата, ако не е приготвен с любов, няма да има съвършен вкус. Когато започнах да публикувам стихове, реших че в това ще вляза цялостно, без задръжки, без страх дали и как ще бъде прието от читателите. Дължах искреност, не само на себе си, а и на онези, които ме четат. Често казвам, че да бях тръгнала гола да се разхождам по улиците, щях да съм по-облечена от моето разголване в стиховете. Не знам дали любовта е тежка за писане, но знам че по-различно нито знам, нито мога, нито искам да пиша. Онова, което пиша, пиша на един дъх и веднага го публикувам, защото ще ми тежи, ако го пазя за себе си. Когато дойде времето да задържа някой стих за себе си, тогава ще разбера, че трябва да оставя писалката настрани и да си намеря някоя друга любов. А любовта сама по себе си е пробуждане – за да се сграбчи денят, всяка усмивка, ароматът на дъщеря ми, който го помня от времето, когато беше бебе, пролетният вятър, мълчанието със скъпите ми хора, пред които мога да съм си аз, нощите, които имат аромат на канела, животът, който имаме привилегията да го живеем тук и сега.
- Имаш икономическо образование, работиш като брокер, дъщеря си на известен журналист, Лазо Бунтески. С една дума – израснала си в новинарска среда и самата ти водиш журналистическа рубрика в „Женски магазин“, професионалните ти занимания пък са в света на бизнеса, където доминира материалното. А в същото време пишеш и поезия. Къде е пресечната точка между всички тези, на пръв поглед, взаимоизключващи се неща?
- Да, завърших икономически факултет, въпреки, че исках да бъда журналист като баща ми. Израснах в къща, в която винаги се чуваше звукът на пишещата машина до късно през нощта. Първите ми стихове бяха написани на такава машина, и до ден днешен пазя няколко върху вече пожълтяла от старост хартия. Сега работя на борсата като професионален сътрудник за търговия и надзор.
„Женски магазин“ беше възможност да се пробвам като водещ на рубрика и ето, вече 5-та година продължава нашето прекрасно сътрудничество. Също така съм и член на Дружеството на македонските писатели. Искам да има тази разновидна енергия в моя живот - да съм майка, дъщеря, делова жена, поетеса. Мисля си, че борсата поддържа равновесието в главата ми, докато поезията е отговорна за душата и сърцето. Едното винаги ме спасява от онова другото, балансът ми е тъкмо в това, което е диаметрално противоположно. Човек може професионално да се определи за каквото и да било, онова, а за което е предопределена душата му, винаги ще си намери пътя.
- Какво за теб е Поезията? Един по-красив свят? Убежище? Антидот срещу отровите на реалността или пък средство, което би могло да го промени към по-добро?
- Поезията е начин на живот, живот, страст, понякога бягство от реалността, но някога и изправяне очи в очи със своите страхове, демони и слабости. Но, винаги е лек, въпреки, че може да бъде и отрова. Поезията е като ненаситна любовница, на която колкото повече и даваш, толкова повече търси, но и дава. И да, права сте, че е и инструмент, чрез който светът става по красив. Мечтая за свят, в който посветеността на изкуството, ще е по-голяма от тази на политиката или войните.
- Какво вдъхновява Ана Бунтеска?
- Всичко онова, което е край мен, пиша за онова, което изживявам, за онова, за което копнея, за онова, от което се страхувам. Пиша за живота, за любовта, за нашата чупливост, за смъртта, за онова, което се случва на всеки от нас, за реалният живот и за сънищата. Затова, много често получавам съобщения от вида “сякаш аз съм го написала това”, “сякаш знаеш, какво ми се случва”. Това само потвърждава, че всички ние сме си същи в същността ни, че ни трябват същите работи, че имаме същите страхове и съмнения.
- А с какво тя никога не би се примирила?
- Не понасям лъжи, одумвания, евтини номера, нечестност. Не понасям и не мога да се примиря с това, че живеем в света, в който материалното се цени повече от духовното, парата има по-голяма мощ от любовта, а спокойствието се подценява. Не мога да се примиря с това, че на идните поколения им оставяме хаос, с който те ще трябва да се справят както знаят и умеят. Надявам се, че ще бъдат по-мъдри от нас.
- В стиховете ти присъстват образи на морето, кораби, вълни. Обичаш ли морето? Била ли си някога в Бургас? И би ли вдъхновил нашият град поетесата Ана Бунтеска да напише и морска песен?
- Ах, водата е моето спокойствие. Обожавам морето, мириса на солена вода и синевата, в която могат да се гмурнат мислите ми. Винаги, когато ходя на море, има момент от деня, когато искам сама да минавам край водата. Достатъчно ми е само да вдишам вятъра и да разбера, че всичко ще бъде наред. За жалост, не съм била в Бургас, но съм чувала, че е един от най-красивите и най-големите градове в България и че, може би, и най-голям културен център. Слушала съм за Морската градина и вярвам, че ще бъде голямо вдъхновение. Всяко място, което диша с любов - буди любов и не е нищо друго освен любов и песен.
НЕ ТЕ ИЗПЛАКАХ…
Не те изплаках,
нито себе си утеших,
да си простя,
да си кажа, че не сгреших
и сълзи да роня
и за теб,
и за себе си,
да ни измия в тях и двамата,
та да олекне
и всички тежести в куфар да събера
и в някой празен вагон да ги оставя,
без да знам къде ще завършат.
Не те изплаках,
а казват, че по-тежко от сълза няма,
защото жегва,
гори отвътре
и бразди оставя,
които не се виждат на лицето,
но пък в душата оставят белези
като крив селски път,
за който не искам да знам накъде води
и не отминава
като спомен за хората,
които си по пътя изгубил…
Не те изплаках
и сега в себе си море имам,
а сърцето е като кораб
без кормило,
без капитан,
на вятър и вода осъден,
без да знае върху коя скала ще се разбие,
уморен от пътуване,
уморен от пътници,
и се лута тук и там,
без идея какво е по-натам,
солен и пробит…
Не те изплаках
и онези, близките, ще кажат
“будала, нямаш си никого”
а аз знам, че спокойствие нямам,
нито бентът ще издържи още дълго,
защото вместо кръв, солена вода в мен завира
и вените ми набъбват,
до скъсване, до болка,
докато един ден не се строша
като чаша, стискана дълго в ръка
и не се излея,
не изтека.
Не те изплаках,
не се изплаках,
не ни изплаках,
а клетите, за оплакване сме …
***
Защото аз и кавгаджиите ги обичам,
а и ревльовците.
И онези, на които дори смехът им гъргори
Земята около тях кънти.
Каквито и да са – все са мои.
Хубави.
С милост в образа си.
Които, като те погледнат,
ти се струва, че лежиш върху облаци:
меко ти е и топло.
А когато те прегърнат…
Ех!
Сякаш във висока зелена трева се търкаляш.
Ухаят хубаво тези хора.
На спокойствие и доброта.
Защото и добротата аромат има …
Comments
comments powered by Disqus