Мариана Филева е единствената жена водач на ловни сафарита в света, съобщава BG Voice.

Тя не приема като оцеляване десетките случаи, при които е оставала жива по чудо сред дивите животни на Африка, Канада, Азия, Южна Америка, като начин на живот. Тя е единствената жена в света, водач на ловно сафари от първа линия. От 20 години членува в световната организация „SCI“, или „Международен сафари клуб“, основан през 1973 г. в Хюстън, Аризона. В него членуват над 50 хиляди елитни ловци, сред които и бившият американски президент Джордж Буш,Доналд Тръмп – младши, наследникът на пушки „Берета“ – Пиетро Гусали Берета, Висконт Д’Ентревес, живеещ в замък, проектиран от Микеланджело, и много други благородници.

Преди това родената и израсла във Варна българка завършва начална педагогика и учителства една година в Родопите и още една във варненско село, докато един ден не си дава сметка, че й липсва широтата на хоризонта пред нея.

Тя среща на автостоп голямата любов в лицето на италианец и го последва във Флоренция. „Още в края на първата година усетих, че животът с този човек, чужд на нашите нрави, не е моето, че не съм себе си“, споделя тя. От приятел научава за състезание по стрелба на полигона на Ластра Синья и отива, без да се замисли. „Бях готова на всичко, само и само да не съм до печката от сутрин до мрак, очакваща единствено завръщането на съпруга“, казва тя.

На полигона тя се потопява в един друг свят – на елитни ловци от клуба „SCI“, благородници, живеещи в замъци и имения, изискани и възпитани, с монограми на ризите, цветът на италианската аристокрация. С времето започва да пише статии за тях. Създава и своя рубрика.

По време на локдауна не я свърта на едно място нито в Милано, нито в София – живее между двата града. През 2020 година, когато полетите са невъзможни, организира ловни сафарита из българските планини

Неспокойният й дух я тласка към нови предизвикателства още през март 2021 г. и заминава за Судан. „Там е съвсем друга Африка, с тежки за преход зъбчати планини и чукари“, казва тя. През август миналата година пък поема към любимото си Зимбабве. Преди седмица се е върнала от Ню Мексико – най-индианският щат в САЩ.

Не приема да я героизират, макар в работата й да има моменти, от които на човек му се изправят косите. В Баха Калифорния – северен щат на Мексико, в планината, единственият начин да стигнат до каменната пустиня е на мулета, нагоре, по чукари. „На моменти съм си стискала очите, за да не гледам труповете на животни, подхлъзнали се и паднали в пропастта. „Боже, дано да знаеш къде точно да стъпиш!“, мърморех на мулето.“ Там ги връхлита и ураган, който помита всичко. Отвява палатките, хвърля в очите пясък и пръст. „Подслонихме се в една пещера, беше невероятен студ и се навлякох до ушите с всичко, което носех“, казва тя.

„Ако по време на такива изпитания дадеш воля на страха си, си загубен – казва Мариана. – Тя е една друга концентрация, съобразена с ритъма на природата. Спала съм и под звездите. В Африка, като чуеш рев на лъв, местните могат да определят на колко метра е – 500, 200. Обикаля, нали си е вкъщи. Лежиш свит и не шаваш, надяваш се да те подмине…“

Срещала се е челно с 3 лъвици, само на 10 м от нея, в Танзания. През август саваната е абсолютно суха, а тревите, достигащи до метър, стават жълтеникаво бели, като цвета на лъвовете. На практика се сливат. Вървиш си и може да са на 3 метра от теб и да не ги различиш в ливадите. „В един момент видях как три чифта очи, на не повече от 10 м, ни наблюдаваха и заотстъпвахме крачка по крачка назад“, казва тя.

Когато синът й Алесандро е на 18 години, я моли да го вземе на лов. В Зимбабве той стреля за първи и единствен път“, казва Мариана.

„Страх съм изпитала само веднъж, вярвай ми!“, казва Мариана. Имала е един почти челен сблъсък със слон в Танзания, когато се отделя от групичката, за да снима. „Вървях си в „джесито“ – сиви, оплетени храсти, с бодли като шипове. Чувам стъпките му, знам, че е „ей там“ – на 2, 3, 5 метра, но не го виждам. Отварям широко очи. Правя две крачки назад, опирам в храстите и си мисля: „Хайде сега да те видим откъде ще дойдеш“.

По ирония на съдбата, на същото място загина наш приятел, намушкан в корема от бивните на слон. Натъпкахме раните му с ризите си, но докато дойде вертолетът, той загина… Та чакайки слона, с гръб, опрян в бодлите, без да мога да мръдна назад, въртях едва глава наляво-надясно, да усетя откъде идва страшното. Явно вятърът е духал от слона към мен и той не е усетил миризмата ми. Тогава, Бога ми, сърцето ми се разтупка и усетих как пулсът се „качи“ в гърлото ми. В такива случаи зависиш изключително от капризите на природата, от вятъра например…“.

Никога не е съжалила, че се е захванала с това рисковано занимание, макар че заради счупване на крак на лов преди 14 години се е простила завинаги с любимия си балет. От малка танцува във Варна, а във Флоренция участва и на сцена, в академия „Фантазия“ с хореографа Луиджи Фераджоли, в мюзикълите „Котките“, в „Ах, този джаз“, „Цар лъв“.

Готова е за печат книгата й „Италианска съпруга“, в която, на фона на красива любовна история, завършила с мъчителен 16-годишен развод, представя интересни женски съдби и разсъждава за проблемите на нежния пол.

Източник: БТА