– Проф. Алтънков, вие сте ​сред малцината, които бяха сигурни, че Путин ще нападне Украйна. Какво може да накара руския президент да спре войната?

– Три месеца след началото не виждам признаци, че Путин е готов на компромис. Неговите първоначални амбиции бяха огромни – искаше заличаването на украинската държава. Сега със сигурност целите му вече са по-ограничени. Той призна независимостта на Луганска и Донецка република. Наскоро обявиха и Херсонска република, която е в процес на признаване.

Твърде е възможно минималните искания на Путин да са да запази и да анексира тези региони в Източна Украйна, които да станат част от Руската федерация. От Крим, разбира се, Путин няма да отстъпи на никаква цена. За Одеса Русия трябва тепърва да се бори. Ако Путин реши да превземе третия по големина украински град и ключово пристанище, ще срещне сериозна съпротива. Подобна операция може да се проточи до есента, когато застудяването ще промени нещата и за двете воюващи страни.

Така че Путин ще настоява да запази това, което има. Това обаче ще е неудобен и нежелан компромис за руския президент и само ще отложи финала. Украинската страна разбира много добре това. Президентът Володимир Зеленски вече обяви, че няма да се съгласи на временно примирие и потвърди искането на Украйна Русия да се изтегли в границите си преди началото на атаката.

– Може ли войната в Украйна да се разрасне, да стигне до глобален сблъсък?

– И Западът, и Русия действат изключително внимателно, стараят се да не излизат извън обявените официално периметри. НАТО изпраща на Украйна само логистична поддръжка и налага санкции. Русия пък още не е атакувала територия извън тази на Украйна. Говори се за Молдова, но там Русия не се е намесила досега. А и да се намеси, Молдова не е членка на НАТО.

– Кога може да приключи тази война?

– Не знам защо се получи негласен консенсус между наблюдателите, че войната в Украйна ще продължи много дълго време. Не виждам как може да стане това заради сериозните логистични проблеми. В тази война няма достатъчно бойци за умиране, нито достатъчно снаряди и куршуми за изхвърляне.

Руските военни заводи не могат да бълват такива огромни количества ракети, които са необходими за продължаване на военните действия в неограничен срок. А войната ще продължи дотогава, докато едната страна се откаже. А да не забравяме, че Украйна има голяма поддръжка от страна на Западния свят, включително десетки хиляди чуждестранни доброволци, професионални военни. На теория е възможно Русия и Украйна да издържат военни действия до края на есента, зимата, до 2023 г. На практика обаче не. Затова смятам, че скоро ще има примирие – до август-септември, а може и по-скоро.

– Реална ли е заплахата да бъде използвано ядрено оръжие в този конфликт?

– Заплахата е реална, но не е ясно дали Русия наистина ще посмее да направи това, което неминуемо ще доведе до унищожаването <210>. С използване на такова оръжие Москва може да постигне част от целите си, но последиците за страната ще са наистина страшни.

Докато западното разузнаване е наясно докъде се простират ядрените възможности на Русия, то Москва не е толкова наясно докъде се простират възможностите на нейните опоненти, които ще се превърнат вече във военни врагове.

Но трябва да се има предвид, че Западът не предоставя на Киев цялата военна помощ, която би могъл. Ако войната бъде разширена, например чрез по-твърда заплаха за използване на ядрено оръжие, ще бъдат използвани военни средства, неизвестни на руснаците. За момента хибридната война от страна на Запада даже не е започнала. Засега руските съобщения, икономика, финанси са непокътнати. А възможностите за хакерски атаки от страна на Запада са неограничени. И още не са били използвани.

– Ще има ли победители в тази война?

– Загубата на Русия е предизвестена. Не се знае обаче какви ще бъдат последиците от тази загуба – дали Русия ще бъде толкова омаломощена, че няма да е в състояние да бъде нова заплаха за света, нарушителка на свободния ред. Не е ясно и дали Русия няма да легне в краката на Китай, да приеме всички компромиси в замяна на подкрепата на Пекин. Не се говори за това, но в противопоставянето на целия християнски, англосаксонски, европейски Запад срещу Русия има и трети, много важен играч – Китай. Така че всяка промяна на международния ред, на международните институции, пренареждането на света, преформатирането на международния ред и стабилност, не може да стане без прякото участие на Китай.

– Т.е. светът вече ще е двуполюсен?

– Зависи от начина, по който ще завърши конфликтът Украйна-Русия. Примирие не е нежелано от Европа, но Англосаксонският свят – Великобритания, САЩ, Австралия, Канада, Нова Зеландия, биха искали да притиснат Русия. Разбира се, Западът се стреми да запази съществуващия световен ред. А при дълга война ще настъпи хаос, дестабилизация. Има страни, които няма да имат нищо против такава промяна – една от тях е именно Китай.

Но страните от западно-християнския свят не искат сътресения. Стремежът на страните от ЕС е да се запази съществуващото положение и да остане такова колкото може по-дълго.

– Слага ли край тази война на несменяемото лидерство на Владимир Путин?

– Ако Путин слезе от сцената, Русия ще има друг лидер. Хиляди американски и английски стратези си блъскат главите какъв би бил този наследник. Но едно е да се редят сметки от Лондон и Вашингтон колко добре би било за Русия да стане мирна, благоденстваща страна, която търгува с всички. Самите руснаци обаче може да не мислят така. И това е проблем.

Ако не съществуваше силен Китай, ако сегашната война беше избухнала преди 50 години, проблемът ни щеше да е далече по-малък. Но сега всички трябва да се съобразяват и с мълчаливия гигант, който ни наблюдава и чака грешна стъпка, от която да извлече максимални ползи.

– Ще успее ли Европа да се освободи от зависимостта от руски газ и нефт?

– Европа можеше да се отърве от тази зависимост по-рано, може и сега. Въпросът е дали иска да го направи. Мисля, че не иска. Европа се надява до последно, че все някак нещата ще се наредят и това, което е било преди две години, ще се върне. Европейците не са сериозни в опитите си да се освободят от зависимост от руските горива. Но могат да го направят, при това не с толкова много пари. Това е само технически въпрос предвид развитието на световната наука, както и залежите от енергия по целия свят.

Но ще се наложи европейците да преформатират доста неща. Прословутата диверсификация е само технически, логистичен въпрос. Отидохме на Марс и Луната, несериозно е да не можем да намерим енергийни източници, които да заместят идващите само от една страна. Ето, една малка страна като България успя да си осигури доставки на газ. И ако искаме да си осигурим сигурни дългосрочни доставки на газ и петрол, ще ги осигурим.

Сигурен съм, че ако положим усилия, ще намерим нефт и газ в България и така ще си гарантираме и собствени ресурси. Румъния и Турция вадят газ от Черно море. Ние не вадим заради трите „не“-та – не знаем, некадърни сме, не желаем. Ако искахме, можехме да го направим преди 15-20 години, както направихме с електричеството, от което сега имаме такова изобилие, че се чудим какво да го правим. Но и сега могат да започнат проучвания за наши залежи на горива, има петролни компании, които срещу гаранции за бъдещи концесии ще поемат разноските по намирането на газ и нефт.

– Има ли обаче решение проблемът ни със Северна Македония? Трябва ли да вдигнем ветото на съседите, които не са склонни на компромиси, в името на евроинтеграцията на Западните Балкани?

– Всички българи казват: Няма да отстъпим! Но не става въпрос за отстъпки. Какво да отстъпим? Да им дадем Кюстендил или Мелник? Не става. Да им дадем цар Самуил? Той е български цар, какво им пречи на съседите да го наричаме така?

Как да отстъпим на македонците? Да ги накараме да признаят българско малцинство в Северна Македония не сме съгласни – не можем да имаме малцинство в страна, в която всички са българи. С това обаче обиждаме македонците, които не се смятат за българи. Скорошното преброяване в Северна Македония показа, че от 113 000 македонци с български паспорти само 3500 са се обявили за българи.

Според мен всеки българин сам за себе си и цялата ни държава трябва да решат македонците братя ли са ни или не, по-мили ли са ни, отколкото гърците, по близки ли сме с тях, отколкото с румънците или със сърбите. Или мразим македонците, с които сме един народ, имаме един език, една територия, общо минало, обща история – т.е. сме братя. А какво правиш с брат ти, когато сте скарани? Вземаш шише ракия и му отиваш на гости, независимо, че той е бил причината да сме скарани. А братът няма да те изгони, ще каже на жена си да направи баница. И ще се разберете.

Ето, това е решението. Ако мразим македонците, няма за какво да се учудваме, че са неприязнено настроени към нас. Ако не ги мразим, трябва да им помогнем. Ако искаме да го направим, ще намерим начин. Просто трябва да решим искаме ли да се погодим с македонците, да живеем с тях като братя.

– Да, но те се държат провокативно, дори ни наричат фашисти….

– А ние не ги ли дразним? Категорични сме, че те нямат македонско малцинство в България. А преброяването през 1946 г. установи, че в България има 162 000 македонци. Според следващото преброяване през 1956 г. македонците у нас са 187 000. Къде са изчезнали тия хора, къде са техните деца, внуци?

Оправдаваме се с това, че тогава у нас е имало тоталитарен, да си го кажем направо – комунистически режим. И комунистите накарали хората в Сандански, Гоце Делчев, Мелник, Кюстендил, Благоевград да се пишат македонци. Чия е вината за това българи да накарат българи да се пишат македонци? Ако през 1948 г. не се бяха скарали съветският и югославският лидери Сталин и Тито, ние бяхме готови да отстъпим целия Пирински край на Македония. Учехме тук хората на македонски, идваха македонски театри, издаваха македонски вестници. Ние, българите, участвахме в създаването на тяхната азбука. И сега изведнъж – нямало македонци в България.

– Т.е. не искаме да признаем нашите грехове, които никак не са малко?

– Не само не си признаваме греховете, а и натискаме македонците да признаят нещо, което не искат. А на тях им е писнало да ги натискат – сърбите ги натискаха, Коминтернът заповяда създаването на македонската държава. Но в Коминтерна участваха и българи, т.е. сме участвали в създаването на македонската държава. Защо сега забравяме тия факти?

Така че – нека македонците да се покаят, че са слушали глупавите и гадни сърби, и ние да се покаем, че сме слушали глупавите и гадни комунисти. И като си признаем греховете, да се прегърнем. Ще пием по ракия, ще ударим едно македонско хоро. Ако сме братя, защо да не се разберем?! Чудим се на пропастта между украинци и руснаци. Твърдим, че не сме нецивилизовани като руснаците, но май се оказваме същите диваци.

в. „Марица“

Проф. Никола Алтънков е български учен и политик, доктор по история и професор от Калифорнийския университет в Санта Барбара. Магистър на изкуствата от Института за чужди науки в Монтерей. Член на Академията за политически науки в Ню Йорк и на почетното социологическо общество “Делта Тау Капа”. Роден е в София, но е с пловдивски корен. Баща му Георги Алтънков е известен пловдивски адвокат.

18-годишен Никола Алтънков е заточен в лагера „Белене”. През 1965 г. успява да напусне България. Завършва история в Калифорния, САЩ. Преподава в американски висши училища, работи в научни институти в САЩ. Политемигрант от 1965 до 1995 г. Лидер на организациите Български национален фронт (в изгнание) и Български демократичен форум (БДФ) (в България). Автор е на стотици трудове по история, политология, социология.

В България издава последните си книги: “България малък тигър”, “Нарекоха ги фашисти”, “Светците ги съдят”, “Кой победи”. Последната му книга – документалният труд “История на БКП 1919-1989 г.”, разкрива неизвестни факти от най-новата ни история.