Редовете, които откриваме в списание “Славянско братство”, разказват за ученици, които са напуснали училище, за да се бият за свободата. Търговци, които са оставили богатствата си, защото им се стрували маловажни пред Освобождението. И двама братя, които казват на майка си, че няма да се върнат при нея, докато войната не приключи.

“Драга моя и мила майчице!

От заминаването ни през Дунава аз не съм ви писал, защото обстоятелствата бяха такива (…) Аз знаех, че ти и моята едничка сестрица ще тъжите, но не вярвах да покажете до там своята женска слабост, че да ни оплачете живи, както ми разказва един познат, комуто сте говорили. И двамата с брат ми С... сме живи и здрави като камък. Вие трябва да се радвате: ти, майко, бъди весела, че си била честита да родиш синове, които да бъдат участници в толкова желаното от българския народ Освобождение. Ако ли загинем на бойното поле, където умират хиляди млади юнаци и толкова първенци, ти пак се радвай, че умираме със славна смърт. (…)”

“Вас може някой да ви излъже, че сме убити или ранени, но недейте вярва на всекиго. Защото има мнозина даже и от нашите другари, които се крият по кьошетата, без да влязат в бой, после гледат с четири очи как да се махнат и отиват да лъжат света, като се хвалят, че знаят всичко и са свършили големи работи. Но слава Богу! Такивато са твърде малцина.“

“Аз участвах досега в две кървави битки (…), а брат ми е участвал в ужасните сражения навръх Балкана цели седем дни и нощи. И за ваша радост - ние и двамата оцеляхме. Аз не ще мога да се върна и да следвам у военното училище, докато не свърши боя. А брат ми може да се измоли, но и той не желае да напусне бойното поле без време. Бъдете ми здравички!”

В писмото до майка си братята оставят послепис.

“П.С Мила сестрице! Ти си разумна и вярвам, че ще раздумваш милата ни майчица. Да я утешаваш и никога не я оставяй да плаче: Това не ще да ѝ помогне в нищо, а може би още да повреди скъпоценното ѝ за нас здраве. В най-тежките си минути и когато се намирам близо до премеждието, все си наумявам за изпетите народни песни. (…) Твоят сладък глас винаги ехти в ушите ми... “

Писмото стига до дома на тези, които най-силно го чакат. Майката на опълченците отговоря:

“Сладки ми сине, мила рожбо!

(...) при всичкото си търпение най-сетне се предадох в такава жалост, която само с плач и горещи сълзи можах да потуля. А сега, щом пристигна писмото, което нетърпеливо очаквах, и като ми го прочете сестра ви - радостни сълзи пророних над него. Аз се радвам не само задето сте живи и здрави, но още, че у твоето писмо има такива думи, които ми служат за доказателство на твоето пламенно желание, което имаше от малък да бъдеш някога полезен на народа си и на милата ни родина. Затова твърде ми беше свидно да не загинеш млад и зелен преди да си постигнал онова желание.”

“Когато се научих, че лагерът ви са преместили край Букурещ, зарадвана подраних и запътих се пешком да видя милите си рожби, да ги изпроводя и да си ги прегърна за последно. Тъй окаляна стигам до мястото, дето сте пренощували, но кого да намеря? Войската ви заминала рано и отишла по друг път! Помисли, сине мой, какво е било тогава за майка ви, която погледна накъде сте заминали и се върна плачешком.

Но както и да е било, днес аз и сестрицата ви сме радостни и весели. Нека да сте благословени от Бога, от мене и от всичкия български народ! Според вашата невинност, дето вие тръгнахте и отидохте самички, като на сватба, милостивий Бог ще ви опази, щото да се завърнете от бойното поле не само здрави и читави, но още победители над побеснелите наши врагове!”

А. и С. са инициалите на синовете-опълченци. Архивът пази само тези думи от тях. В думите за българските войници списание "Братство" допълва още един свидетелски разказ. Докато куршумите летели като град, българските дружини вървели под тях с тромпети и песни. Дори тези, които имали рани, не искали да лежат. Вървели редом с другите, с патериците към свободата.