На 22 септември се навършват 106 години от обявяването на България за независима държава.

За една голяма част от българите датата 22 септември остава свързана основно с манифеста прочетен преди сто и шест години от цар Фердинанд във Велико Търново. Княжеството става царство, България вече не е във васална зависимост от доскорошната си поробителка – Османската империя. Но дали всичко се изчерпва само с това?
Всъщност, за да се осъзнае значението на този акт, трябва да върнем времето назад и да проследим как Англия, Франция и Австроунгария водени от своите интереси разпокъсват България и я поставят в подчинено положение спрямо Турция. Тогава Санстефанска България е разкъсана на васално Княжество България, автономна област Източна Румелия, а Македония е върната в пределите на империята. Въпреки акта на Съединението от 6 септември 1885 година Княжеството остава във васална зивисимост.

Съгласно решенията на Берлинския конгрес Северна България заедно със Софийски окръг се обособява в Княжество България. Южна, под името Източна Румелия, макар и с пълна административна автономия, остава под политическата и военната власт на султана. Македония, Беломорска Тракия и Одринско са върнати в пределите на Османската империя. През 1885 г. след блестящо подготвена и осъществена с мирни средства акция Северна и Южна България се обединяват. Страната обаче си остава княжество, васално на Османската империя.

Датата 22 септември влезе някак трудно в празничния календар на българина. Може би защото обявената на този ден през 1908 г. независимост на България дълго време бе представяна от официалната историография като една чиста формалност. Пък и запазените фотосвидетелства на церемонията върху руините на Царевец във Велико Търново /последната средновековна българска столица/, както и последвалата софра в двора на Килифаревския манастир придават нещо доста бутафорно на този безспорно успешен дипломатически и държавнически акт, осъществен от цар Фердинанд и правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов.

След Съединението през 1885 г. България се развива с темпове, удивили тогавашна Европа. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Затова от година на година става все по-неприемлив и нетърпим нейният международен статут на княжество, васално на Османската империя.

При това тази зависимост далеч не се изчерпва само със скромния годишен данък от 1 млн лева. Като васално княжество, България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Върху българската територия се разпростират всички клаузи на т.нар. "режим на капитулациите" – система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните поданици, занимаващи се с бизнес в Османската империя. А това води до сериозни финансови загуби от ниски мита, такси и други видове пропуснати за хазната ни ползи. Ето защо от началото на миналия век обявяването на България за суверенна държава става основна външнополитическа цел на управляващия елит.

Благоприятният момент за осъществяването на тази цел настъпва през 1908 г. Съгласно решенията на Берлинския конгрес, тогава изтича 30-годишният срок на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена естествено няма никакво намерение да връща областта на Турция. И българското правителство започва да сондира с австро-унгарското възможността да обяви независимостта на България. Което, като формално нарушение на Берлинския договор, да даде пък правото на Виена да обяви анексията на Босна и Херцеговина.

По това време, на 11 юли с.г в Истанбул е извършен младотурският преврат. Временната дестабилизацията на Османската империя още повече улеснява българските планове.А правителството не пропуска случая да завземе с войска Източните железници, формално собственост на Турция, и да ги национализира. Така, получил конфиденциалното съгласие на австро-унгарския император Франц-Йосиф, на 21 септември 1908 г. княз Фердинанд се завръща с яхтата си от Виена в България. И направо от Никополското пристанище на Дунав се отправя към Търново, където на следващия ден – 22 септември - България е обявена за царство, а самият Фердиднад получава титлата цар на българите.

Признаването на българската независимост не става лесно и бързо. Но за разлика от Съедиението през 1885 г., никой вече не смее да заплашва България с военна намеса. Всъщност най-засегнатата в случая страна - Турция, се вълнува преди всичко от размера на обезщетението, което България трябва да плати за национализираните Източни железници. С руско посредничество този въпрос е решен, при това възможно най-благоприятно. Всъщност на практика България не плаща почти нищо. Така в началото на 1909 г. българската независимост е призната от Турция и Великите сили, а след това и от останалите европейски страни.

Обявяването на независимостта е нов удар срещу решенията на Берлинския договор и поредната стъпка по пътя към осъществяването на националните идеали. Суверенна България вече може да сключва легитимни договори с други държави. Отхвърлен е режимът на капитулациите, и така рязко се увеличават приходите на държавата от мита, данъци и такси. Това спомага за цялостното развитие на страната.