На 67 испанският режисьор, все още е обсебен от страст към киното и несигурността на дебютант. Много от филмите му са автобиографични. Най-новият му филм "Завръщане" е желание да погледне в миналото на прага на зрелостта.

Педро Алмодовар, по време на кариерата си, е спечелил най-престижните награди, той е най-известният испански кинорежисьор, почетен доктор на Харвард, всяка от неговите премиери е събитие. За много хора той е "култов режисьор".

« Всяка награда е голяма радост. Тя е благодарност за работата ти, както и признание за любов към теб. Ти си го заслужил. Празникът свърши, а животът продължава. Аз съм щастлив човек. Провървя ми много, не можех дори и да мечтая за такова признание. Но за съжаление, от всички тези награди и отличия няма голяма полза, когато започваш да снимаш нов филм, или когато разбереш, че остаряваш и не ти е останало много време. Аз знам за какво говоря. Днес, от една страна, аз чувствам същото ниво на адреналин на снимачната площадка, както и преди, а от друга страна, чувствам вълнение и несигурност, защото никога не знаеш какво ще се получи в края на краищата, и дали въобще ще се получи», казва кинорежисьорът.

Педро Алмодовар е бил актьор, сега е режисьор, сценарист и продуцент. Той контролира всички етапи на филма. Филмите му предизвикват бурни емоции и спорове.

«Струва ми се, че ако ми предизвикват спор, това е добър знак. Това е свободно изразяване на собственото мнение. Никога не знам какво точно ще провокира спор. Но още след първия филм, аз осъзнах, че реакцията може да бъде най-различна, и това вече не ме изненадва. Разбира се, критиката не винаги ме прави щастлив, и ако беше позволено да избирам, аз бих предпочел непосредствен диалог с публиката. Харесва ми да общувам със зрителите. Напълно съм наясно, че моите филми не могат да се харесват на всички еднакво. Хората реагират по най-различен начин».

Алмодовар снима много комедии и предпочита героините да са жени. За това как се справя с жените на снимачната площадка и как те го пускат в своя вътрешен свят, той казва:

« Няма нужда да се завършва университет, за да разбираш жените. Стига само да имаш очи, уши и малко любопитство. Може би, на мен ми е по-лесно да разбирам жените, защото като дете бях отгледан и възпитан от жени. Майка ми не е имала пари, след края на войната животът беше труден. И тя винаги ме вземаше със себе си. Или, ако нямаше възможност, ме оставяше със съседките. Първите ми детски спомени са свързани с жени. Целият ми тогавашен живот преминаваше на фона на разговорите им. В тях имаше всичко, което се случва във филмите: малко мелодрама, ужаси, комедии, мюзикъли ... В своите четири години аз бях неволен свидетел на техните страсти, надежди и разочарования. Тогава още не съм знаел, че ще стана режисьор. Но неволно съм запомнял всичко, което се случва наоколо.»

През последните години режисьорът все повече снима драма, отколкото комедия. Но нещата се променят във филма "Влюбени пътници".Това е комедия в стила на 80-те години, в която се връща в атмосферата от първите си филми.

«Спомняйки си за 80-те години, аз осъзнавам, че това беше епохата на свободата, свобода не само в киното, но и в живота, по улиците, в нощният живот, в ежедневието. Не е възможно да се сравни онази епоха с настоящата ситуация в Испания. 80-те години бяха за мен и време за личен растеж. Имах късмет, че премиерата на първият ми дългометражен филм "Пепи, Луси, Бом и други момичета" съвпадна с раждането на испанската демокрация. Това беше ерата на вечния празник. Беше времето, когато аз направих повечето от своите комедии за цялата си 30-годишна кариера. Последният ми филм е един вид почит към онова време ... Аз мисля, че ние сме изгубили голяма част от онова, което сме имали тогава, и си струва да го върнем. Филмът "Завръщане" е за това. Това е завръщане към моята младост чрез филма, защото истинското завръщане би се оказало много по-разочароващо», споделя кинорежисьорът.

Творецът има намерение да направи филм за жертвите на диктатурата на Франко: «Тази тема е много важна за испанското общество. След като е било извършено предателството, е имало амнистия, престъпленията на режима на Франко изискват да се разкаже за тях. Те не могат да бъдат забравени. Разбира се, ние не говорим за уреждане на сметки. Ние говорим само за това, че внуците или правнуците на тези хора трябва да имат възможност да отидат някъде, където ще могат да почетат паметта на своите предци. Това е въпрос на хуманност. Докато не направим това, войната не е свършила».