Тези дни се появи много важна за българската история новина. Според съобщение на БТА, препечатано после от десетки медии, при специализирано фотографско изследване в православни манастири в Стария град на Йерусалим „изскачат" десетки надписи на български език. Това съобщават Майкъл Чернин и Шай Халеви от Израелската служба за антики в том 15 на израелското научно списание „Атикот". В проекта са използвани мултиспектрални и RTI изображения, за да се разкрият избледнелите маркировки. „Надписите бяха открити по стените на гръцки православни манастири в Стария град на Йерусалим и околностите му, Предполага се, че датират от османския период", обясняват двамата изследователи.



В хода на работата си Майкъл Чернин и Шай Халеви успяват да прегледат и документират надраскани по стените надписи-графити в манастирите „Св. Св. Теодор Тирон и Тедодор Стратилат", „Св. Йоан Продром" и „Св. Харалампий". Проучването в трите обители обхваща голям епиграфски материал, оставен от гръцки, славянски и румънски поклонници, датиран през XVIII-XIX век. В тази статия са представени 26 български надписа, които са само малка част от големия корпус, подготвен от двамата автори, където ще са включени още много текстове от манастирите „Св. Николай", „Св. Архангели", „Св. Авраам" и „Св. Димитър" в Стария град на Йерусалим, както и „Св. Кръст" и „Св. Илия" извън него.



Майкъл Чернин и Шай Халеви заключават, че масовото поклонничество на българи в Йерусалим започва през втората половина на ХVІІІ век и е свързано с началото на икономическия просперитет в българските земи по онова време, т. е. с началото на Възраждането. Това се разбира от местата, откъдето пристигат поклонниците – все важни търговски центрове за епохата като Банско и Разлог в югозападната част на страната, Копривщица, Габрово и Стара Загора в централната, пристанищни градове по брега на Дунав като Видин, Свищов и Русе. Другата голяма вълна от хаджии идва във втората половина на ХIХ век, когато отново се наблюдава масово българско поклонническо движение. Това вероятно се дължи на подобряването на икономическата ситуация след реформите на „Танзимата" в Османската империя. Бумът на поклонничество в Светите земи продължава и след обявяването на независимостта на България през 1878 г.

Надписите на дошлите в Йерусалим хора обикновено са кратки, като дават името, мястото, откъдето идва човека, и често – датата. На пръв поглед в тях няма много историческа информация. Такова заключение обаче е само измамно и в това ни убеждава още първият публикуван текст от манастира „Св. св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат" в Светия град, който е автограф и гласи: „Хаджи Стойко от Котил. Година 1776". В съобщението на БТА за медиите е отбелязано само, че авторите Майкъл Чернин и Шай Халеви идентифицират българския град Котел в Източна Стара планина и отбелязват неговото значение: „Икономическият просперитет на селището води до появата на много заможни жители. От XVII в. нататък Котел се превърнал в център на текстилната промишленост."

Аз си направих труда да прочета в оригинал цялата статия на двамата израелски колеги и тя буквално ме разтърси. Оказва се, че подписите на Хаджи Стойко от Котел са два, като вторият е силно повреден. Но много по-важни са техните коментари след разчитането на текстовете. Позволявам си да предам буквално целия пасаж от изследването, защото той променя много представата ни за историята на нашето закъсняло Ранно Възраждане:

„Котел е известен като родно място на един от стълбовете на Българското Възраждане – българският писател и интелектуалец поп Стойко Владиславов, по-известен с монашеското си име, получено след назначаването му за епископ на град Враца - Софроний Врачански. Софроний е роден през 1739 г. в семейството на търговец на добитък. В младостта си той работи като тъкач, а след това през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. В историята на българската култура Софроний се счита за основоположник на новобългарския книжовен език, като основното му литературно дело е Автобиографията му „Житие и страдание грешнаго Софрония", написана на български, а не на църковнославянски език. Това есе описва историята на живота му в България под османска власт през XVIII век. Последните си десет години (1803–1813) Софроний прекарва в Букурещ, където умира. През 1964 г. Софроний Врачански е канонизиран за светец от Българския патриарх Кирил.